Архив за юли, 2011

Законопроект за въвеждането на Новговор*

26.07.2011

Няма отдих за българския законотворец.  Няма ден, няма нощ, няма лятна почивка. Когато реши всички проблеми на правния мир, изглади и последните невидими с просто око несъвършенства по ювелирните ни административни и съдебни процедури  и направи живота на гражданина по-хубав от песен, българският законодател не се отдава на заслужен отдих. Не! Будният ум на законотвореца просто не може да търпи и миг лентяйство и търси нови и нови правни предизвикателства и неправди за решаване. Ако няма проблеми – сам ги създава, само и само за да ги уреди правилно и справедливо.

Последният продукт на неуморния нормотворчески труженик е внесения за разглеждане в парламента Законопроект за българския език. Да си призная, силно съм раздвоена кое по-точно да коментирам – самото съществуване на проекта или неговото съдържание.

Какво налага съществуването на специален закон, който в 39 члена да описва правила и заповеди за начините на използване на българския език в държавата България – не ми е много ясно, макар, разбира се, да се чувствам далеч по-сигурна в светлото бъдеще, след като законът казва, че :

„Българският език е гаранция за развитието на националната култура и наука, както и за националната идентичност на българския народ.“ (Чл. 5)

Лека тревожност ме обзема, защото според текста: „Държавните органи, длъжностните лица и гражданите са длъжни да защитават българския език, както и да съдействат за неговото развитие.(Чл. 3)“ , а аз не знам дали ще се справя с тази чест и отговорност.

Предлаганият проект се отличава с изключителна демократичност – например в чл. 15, на гражданите се дава правото „свободно да общуват помежду си на всякакви езици“. Малко ме тревожи подобна слободия, но слава Богу, същият чл. 15 уточнява: „без те (другите езици) да се използват на публични места като демонстрация против българската култура и национално самосъзнание.

Текстът на чл.16 либерално разрешава – наименованията на чуждестранни фирми, патенти, търговски марки и стоки се запазват. Живейте бе, Coca Cola, Volvo и Max Mara. Въртете си мижавия бизнес спокойно – тук е страната на демокрацията.

Накрая, позволявам си някои предложения за приложението на този така необходим нормативен акт.

Законопроектът предлага създаването на специален орган – „Комисия за опазване и развитие на българския език“ – който да се състои от 17 души. Според мен те са крайно недостатъчни. Предлагам 22, едно, че това число носи магичен смисъл, пък и по-лесно се помни.

Заседанията на новия орган несъмнено трябва да са публични и да се излъчват по високоговорители на площадите, а в районите с „Граждани, които имат друго етническо самосъзнание (чл.4 от законопроекта)“ даже да се повтарят по няколко пъти, защото само така правилният български език ще се набива в главите на другото етническо самосъзнание.

Абсолютно е необходимо да се издадат няколко приложения към закона. Приложение първо – кои думи и изрази са забранени, понеже съгласно чл. 4 от проекта, изразяват неуважение (това е строго юридически термин) към българския език. Приложение второ – кои навлезли в употреба чуждици следва да бъдат заменени с български аналози съгласно чл.9 от проекта. Малко ме боли за израза „ай сиктир“, но ще принеса тази жертва пред олтара на чистия език и ще го заменя с българското „Да го …..“ – имам предвид, че е в същия смисъл.

Накрая за глобите. Смятам, че трябва да бъдат налагани безпощадно. Никакви милост и снизхождение към виновните лица (чл.25). Според чл. 26 нарушенията се установяват с актове, съставени от упълномощените лица от Комисията за опазване и развитие на българския език. Но как ще се залавят виновниците, питам аз? Моите предложения: служителите на ДАНС и МВР, които така и така неуморно подслушват регламентирано телефоните на подозрителните граждани, да следят и за правилната употреба на българския език и да пращат фишове за глоби на всеки подслушан гражданин, нарушаващ и този закон. Предполагам, че особен погром сред виновниците ще настъпи след като им се прегледат есемесите. „4естит рожден ден“ ли? – бам глоба! А като се натрупат 3-4 фиша с неплатени глоби – замърсителите на езика да се спират на границата, рекат ли да пътуват в чужбина. Второто ми предложение, засяга нерегламентирано подслушваните граждани. Не бива нехайно да се изпуска тази макар и малобройна група. Предлагам държавните институции да си назначат по един служител по уважение към българския език (подобно на служителите по сигурност на информацията), може и общинските администрации да се погрижат за подобни служители, които да обикалят паркове и градинки с кочани фишове и да следят за въпросното уважение.

Завършвам с любимия си текст от проекта за Закон за българския език. Чл. 17. Българският и другите езици не могат да се използват за посегателство върху националното единство и териториалната цялост на държавата.

И тъй, ако спазвам правилото на чл.17, но го приложа към автора на законопроекта, за да изразя становището си по текста на проекта, бих казала – „У буй уйе муй**, господин Корнезов!“


* Новговор – официалният език на Океания -  антиутопичната държава в романа 1984 на Джордж Оруел. Профиздат „1989“, превод Лилия Божилова.

** Цитат от „Пипи се качва на кораба“ – „Пипи дългото чорапче“, изд. Народна младеж 1968, превод Вера Ганчева.

Обществена информация ли е градоустройството на Варна?

19.07.2011

Предизборните месеци вместо повече прозрачност на властта, май породиха повече тайни, а дори и „бисери”. Но не от тези, кандидатстудентските, където можеш да махнеш с ръка и да се посмееш, а от онези, които водят до по-малко информация и засягат правата на гражданите. Така например административният съд във Варна е отхвърлил жалба срещу мълчалив отказ да бъде предоставен достъп до две кметски заповеди /Решение поадм. дело № 1631 от 2011г./. Основен мотив на съда е, че гражданите имали право на достъп само до информация, не и до документи. Има и още – нека зачетем самите мотиви:
„… В настоящия случай, от сигнатурата на посочените от заявителката номера на заповеди е видно, че същите са актове, уреждащи въпроси на градоустройството на гр. Варна, т.е. актовете са издадени по реда на ЗУТ. Законът за устройство на територията е специален закон по отношение на закона за достъп до обществена информация. Същият, доколкото едновременно с регулирането на правния режим на градоустройството, засяга и вещни права (също конституционно защитени) на граждани и други гражданско-правни субекти, е предвидил достъп до документите и административните преписки само за лицата [курсивът мой], които имат качеството на заинтересовани лица по смисъла на този специален закон…”
А така, заповедите са издадени по ЗУТ /Закона за устройство на територията/. То като си помислиш, заповеди се издават все на основание на разни закони. Нито един вид заповеди не е предвиден да се издава по Закона за достъп до обществена информация /ЗДОИ/. Следователно всеки от тези закони, по силата на които е издадена някоя заповед, е „специален” и гражданите нямат достъп до информацията в заповедите. Дето беше казал Бай Ганьо – „Костентуция! На-аа-а Костентуция!”
Разбира се, в действителност законът дава право на достъп до всяка информация, създавана или съхранявана от органите на власт /какъвто е дори и кметът на Варна/; дава достъп до всяка информация, от която гражданинът може да си състави мнение за дейността на органите на власт /чл.2, ал.1 от ЗДОИ/; също така, достъпът до съдържанието на всички актове на органите на власт /дори и на тези по ЗУТ/ е свободен съгласно чл.10 от ЗДОИ.
Че решението е неправилно от юридическа страна, е доста очевидно. Още повече, че има постоянна практика на Върховния административен съд за това, че мълчаливите откази противоречат на закона и че гражданите имат право на достъп именно до документи. Въпросът обаче е и чисто житейски как перото на решаващия се насилва да пише, че въпросите на градоустройството не били проблеми на гражданите и обществото, а само на засегнатите собственици. Именно градоустройствените планове – общи и подробни, определят как да изглежда градът, в който живеем, коя част да се застрои и къде да има зелени площи, откъде да минава траспортът и така нататък. И къде отиде освен това принципът на конституционното право на достъп до информация, че всяка информация е достъпна и открита, освен ако се накърнява нечие защитено право …?