Съдът върна казуса с общия устройствен план на Варна за ново разглеждане

17.07.2015 г.
Александър Кашъмов

С решение № 8804 от 17 юли 2015 г. седемчленен състав на Върховния административен съд /ВАС/ отмени решение на петчленен състав, с което бе прието за законосъобразно становището за одобряване на екологичната оценка на общия устройствен план /ЕО на ОУП/ на Варна. Молбата за отмяна бе подадена от Сдружението за оптимизиране на правосъдието и администрацията /СОПА/ и Юлиян Чолаков с помощта на Програма достъп до информация.

Делото е част от голямата битка на граждани и НПО от Варна за законност и ограничаване на административния произвол за частни цели в казуса, известен като „Алея Първа” [от Морската градина].

Становището на министъра на околната среда и водите по ЕО на ОУП на Варна бе издадено през есента на 2011 г. С одобрения нов общ устройствен план по същество бе направен опит да бъде осигурена реализацията на съмнителната сделка, при която част от Морската градина бе продадена на „Холдинг Варна”, представляващ част от известна и влиятелна трибуквена групировка.

Според жалбоподателите – сдружения и граждани, наред с други нарушения е нарушено правото на обществеността на предварителен достъп до информацията, свързана с екологичната оценка, и правото на участие на обществеността в обсъждането й. Тези права са прогласени от подписаната и ратифицирана от България „Орхуска конвенция”, както и от Закона за опазване на околната среда и са основани на чл.55 от Конституцията, гарантиращ правото на всеки на здравословна околна среда.

Доводите на жалбоподателите бяха отхвърлени с решения на тричленен и петчленен състав на ВАС през 2014 г. Според мотивите в тях, доводите на жалбоподателите, че информацията /проект на доклада за екологична оценка с приложения/ не е била на разположение един месец предварително и не е било ясно къде може да се чете, не са основателни поради това, че за обществените обсъждания били съставени протоколи. Без обсъждане от съставите е останала заповедта на кмета /Кирил Йорданов, подал оставка след протести на граждани през 2013 г./ от 20 август 2009 г., в която ясно се вижда, че документите не са публикувани, нито е определен срок и място за четенето им, в нарушение на нормативните изисквания.  Отхвърлени са и доводите, че министърът не може да подмени без каквато и да е експертиза 90% от предвидените в ЕО мерки за наблюдение и контрол, както и че докладът по ЕО е съществено допълнен през 2011 г., без да бъде допълнително оповестен и обсъден със заинтересованата общественост.

Изключването на няколко от жалбоподателите от процедурите пред петчленния състав е основанието за отмяната на решението му /чл.239, т.5 от Административнопроцесуалния кодекс/. Седемчленният състав приема: „Това е съществено нарушение на съдопроизводствените правила и е отменително основание по смисъла на чл.239, т.5, предложение първо от АПК”. Без отговор е оставил петчленният състав и възражението на процесуалния представител на изключените лица за нередовното им призоваване.

Делото се връща за ново произнасяне по трите касационни жалби от петчленен състав за произнасяне по същество.

 

С три на два гласа Върховният административен съд не допусна жалба срещу непрозрачната отмяна на приложение към стратегията за радиоактивни отпадъци

30.06.2015 г.
Александър Кашъмов

С определение № 7996 от днес, 30 юни 2015 г. с три на два гласа петчленен състав на Върховния административен съд (ВАС) остави в сила определение на тричленка, с което бе прието, че неправителствената организация НД „Екогласност” и гражданинът Петър Пенчев нямат правен интерес от обжалването на правителствено решение, с което се отменя част от Стратегията за управление на отработеното ядрено гориво и радиоактивните отпадъци до 2030 г. Съдиите Виолета Главинова и Донка Чакърова са мотивирали несъгласие с мнозинството, подписвайки с особено мнение.

Решението на Министерския съвет през юни 2014 г. за отмяна на приложение № 6 от документа бе мотивирано с нежелание да бъде изпълнено влязло в сила съдебно решение – през 2013 г. ВАС отмени положително решение за оценка на въздействието върху околната среда (ОВОС) на бъдещото Национално хранилище за радиоактивни отпадъци (адм.дело № 14109/2014 г.). Съдът тогава аргументира, че стриктното спазване на законодателството изисква дълбоко, а не разгледаното в решението по ОВОС приповърхностно погребване на радиоактивните отпадъци (което е от значение и за живота и здравето на хората и бъдещите поколения – бел. авт.).

Тихомълком и в нарушение на закона – без да публикува проекта за отмяна на неудобното му приложение № 6 от Стратегията и без да го подложи на обществено обсъждане, правителството на Пламен Орешарски прокара решението си. Това бяха основанията, с които жалбоподателите оспориха правителственото решение. Нито едно от последвалите правителства – служебното на Георги Близнашки и настоящото на Бойко Борисов не промени това решение, нито промениха позициите си в заведеното съдебно дело.

Според Закона за безопасното използване на ядрената енергия, Министерският съвет приема тази стратегия, като задължително я публикува предварително и подлага на обществено обсъждане. Според Наредбата за безопасност при управление на радиоактивни отпадъци стратегията е задължителен за изпълнение документ. По делото се разбра безспорно, че никой не е и помислил нито да публикува проекта за отмяна на стратегията, нито да я обсъди; и то не само с обществеността, но например и с ресорният държавен орган в сферата на ядрената енергетика – Агенцията за ядрено регулиране (може би политиците са се обезпокоили, че обсъждането с професионалисти може да доведе до нежелани за тях резултати).

Тричленният състав на ВАС прекрати делото поради това, че смята стратегията за пожелателен документ, а не за нормативен акт. Определението за прекратяване бе обжалвано пред петчленен състав с мотивите, че стратегията е нормативен акт, задължителна е при управлението на радиоактивните отпадъци и затова приемането й изисква задължителен достъп до информация и обществено обсъждане. Поради това, че се поставя въпросът за приложение/ респ. нарушаване на три директиви на ЕС – за достъпа до екологична информация, за участието в обществено обсъждане на документи, свързани с околната среда и за отговорно и безопасно управление на радиоактивните отпадъци, е поискано съдът да отправи преюдициално запитване, както и да внесе делото за разглеждане в открито заседание.

С постановеното днес определение мнозинството от състава на ВАС потвърждава тълкуването на тричленния състав, че стратегията не е нормативен акт и отхвърля искането за преюдициално запитване. Съдиите Главинова и Чакърова противопоставят на мнозинството разбирането, че Стратегията, респективно решението за отмяна на нейни части, представлява подзаконов нормативен акт, издаден въз основа на законово делегация (за разлика от други стратегически документи с политически характер), който създава конкретни задължения за държавните органи в областта на управление на радиоактивните отпадъци за продължителен период от време, на тези задължения противостои правото на здравословна и благоприятна околна среда в съответствие с установените стандарти и нормативи, регламентирано в чл. 55 от Конституцията на Република България.

Изводите са в няколко насоки:

1. Оказва се, че няма законова сила, която да спре арогантността на българските правителства, които без предписаната от закона публичност и задължително обществено обсъждане си приемат и отменят важни за живота на хората, децата и внуците ни документи.

2. Някои магистрати са убедени, че засегнатите в тези случаи нямат право на защита от съда, и познанията им по право на Европейския съюз нямат нужда от опресняване чрез преюдициално запитване до Люксембург.

3. Има и магистрати, които смятат, че задължителните административни актове, които засягат съществено гарантирани с Конституцията права, подлежат на съдебен контрол и явно смятат, че независимият съд е призван да слага намордник на изпълнителната власт, когато погазва закона. Това е важно особено в случаите, когато изпълнителната власт цели неизпълнението на предходно съдебно решение.

4. Не за първи път се оказва, че няма процесуален способ при такова драматично разделение на мненията в решаващия състав въпросът да се отнесе до друга инстанция.

За пореден път става ясно и още нещо – както значението на съдебната власт за гарантирането на основните права на гражданите и възпирането на политическите власти, така и наличието на нейни достойни представители. Крайна наивност е проблемите пред обществото да се вменяват във вина на една от властите, а останалите да бъдат оневинявани.

А песента за липсата на правен интерес по въпроси, от които зависи животът и здравето на цялото население за следващите няколко хиляди години се пее не за пръв път. Особено когато става въпрос за сфера като ядрената енергетика, в която се въртят кал, пари и политика, се оказва, че гражданите не могат да обжалват дори решения за изграждане на ядрена централа /справка – делата относно решенията на изпълнителната власт, свързани с АЕЦ „Белене” през 2004 – 2007 г./. Все пак всичко това трябва да намери своя край – край, зададен от реперите на закона и високите изисквания към качествата на всички участници във властта – законодатели, изпълнители и съдии.

Единният орган за управление на природните богатства остава таен, реши състав на Върховния административен съд

19.06.2015 г.
Александър Кашъмов

През седмицата правителството прие законопроект за превенция на корупцията по висшите етажи, с който дава заявка за по-голяма прозрачност на заемащите висши държавни дъжности. Успоредно с това с решение от 2 юни 2015 г. състав на Върховния административен съд потвърди, че имената на служителите, които влизат в състава на Единния орган за управление на подземните богатства към Министерството на икономиката и енергетиката /тогава – МИЕ/, представляват лични данни и българските граждани нямат право на достъп до тях. Точно преди година ПДИ алармира за идентичното решение на АССГ.

Със заявление от есента на 2013 г. гражданин е поискал от министерството изключително простичка информация – кои са лицата, влизащи в състава на споменатия орган за управление на подземните богатства и длъжностите, които заемат. За съществуването на такъв орган се разбира от интернет страницата на министерството. В никой закон или друг нормативен акт не е предвидено създаването на подобна институция.

Отговорът по заявлението е потресаващ – оказва се, че според МИЕ исканата информация представлява защитени лични данни. Отказът е оспорен пред съда с мотивирана жалба, в която се поддържа, че личните данни на лицата, заемащи публични длъжности, са с много по-занижена степен на защита от тези на частните лица /Решение на Конституционния съд № 4/26.03.2012 г. по конст.дело № 14/2011 г./, че не е допустимо да съществуват анонимни държавни органи и че е налице надделяващ обществен интерес с цел осигуряване на прозрачност на този орган /§ 1, т.6 от Допълнителната разпоредба на ЗДОИ/. Със същите аргументи е обжалвано и решението на Административния съд – София град.

С окончателно решение № 6453/2015 г. по адм.д.№ 9481/2014 г. на ВАС, пето отделение, в състав Диана Добрева – председател, Виолета Главинова – докладчик и Еманоил Митев доводите от касационната жалба са отхвърлени /използваме случая да представим съдиите, докато имаме достъп до информация за самоличността им/. В мотивите към решението се приема:

… В конкретния случай в съответствие с дадените в ЗДОИ дефиниции на обществена официална информация” и „обществена служебна информация” информацията свързана с имената и длъжностите на лицата, включени в Единния орган за управление на подземните богатства представлява служебна обществена информация по смисъла на чл. 11 от ЗДОИ, но предвид съдържанието на търсената информация, касаеща лични данни на тези лица, тя няма характеристиката на обществена информация, която да може да бъде предоставяна по реда и при условията на ЗДОИ. Правилни са и изводите на административния съд, че в разглеждания казус не е налице „обществен интерес“ от получаването на така формулираната информация, която Кендеров търси. Защитата на личните данни, нормативно уредена в специалния Закон за защита на личните данни преодолява правото на достъп до обществена информация ( чл. 2, ал. 4 от ЗДОИ).

Както виждаме, обратно на приетия принцип в правовата държава, гражданинът е публично известен, а държавният орган е анонимен и таен.

Случаят не е изолиран. С друго решение от октомври 2014 г. друг състав на същото отделение на ВАС прие, че имената на съдиите представляват защитени лични данни /Решение № 12000/2014 г. на ВАС/. Това решение бе подписано с особено мнение от съдията Соня Янкулова.

Разочарованието не би било толкова голямо, ако можехме да се примирим с констатацията, че живеем в маймунска държава и просто толкова си можем. Истината обаче е друга – в поредица от свои актове Върховният административен съд е доказал своя сериозен принос към утвърждаването на принципите на законност и на прозрачност на управлението. Според съдебната практика, не представляват защитени лични данни и поради надделяващ обществен интерес общественият достъп надделява, когато се иска следната информация за висши държавни служители:

-          имената /Решение № 240/2008 г. по а.д. № 6700/2007 г. на ВАС, пето отделение /,

-          брой, цел продължителност на служебни пътувания /Решение № 3101/2006 г. по а.д. № 8452/2005 г. на ВАС, пето отделение/,

-          образование и квалификация /Решение № 9486/2006 г. по а.д. № 3505/2006 г. на ВАС, петчленен състав/,

-          притежаван професионален трудов стаж /Решение № 8572/2012 г. по а.д. № 4051/2012 г. на ВАС, петчленен състав/,

-          в някои случаи – основно трудово възнаграждение /Решение № 1051/2015 г. по а.д. № 1270/2014 г. на ВАС, седмо отделение, Решение № 3872/2014 г. по а.д. № 6575/2013 на ВАС, седмо отделение/,

-          брой и цел на посещения в служебна институция /Решение № 8987/2014 г. по а.д. № 2078/2014 г. на ВАС, седмо отделение/.

както и когато се иска информация за следните лица във връзка с публична дейност:

-          членството в помощен орган на власт /Решение № 13502/2012 по а.д. № 8102/2011 г. на ВАС, пето отделение/,

-          декларации на експерти по ОВОС /Решение № 2910/2006 г. по а.д. № 10371/2005 г. на ВАС, Пето отделение/.

а също така относно магистратите е общодостъпна и не представлява лични данни следната информация :

-          подаръци /Решение № 10398/2013 г. по а.д. № 2551/2013 г. на ВАС, пето отделение, оставено в сила с Решение № 16380/2013 г. по а.д. № 13425/2013 г. на ВАС, петчленен с-в/,

-          атестации, брой постановени актове/Решение № 5400/2015 г. по а.д. № 9195/2014 г. на ВАС, пето отделение/,

-          забавени дела /Решение № 132/2014 г. по а.д. № 11045/2013 г. на ВАС, седмо отделение/,

-          имена на прокурорските помощници /Решение № 14701/2014 г. по а.д. № 6440/2014 г. на ВАС, пето отделение/.

В постановяването на част от тези сериозни и утвърждаващи демократични стандарти актове са участвали същите магистрати, които виждаме и в коментираното решение. Така например, състав на ВАС, в който участват двама от тримата съдии, през 2012 г. излага следните разсъждения по отношение на идентичен въпрос – имената на лица, участващи в даден орган:

Имената и заеманата длъжност не са свързани с неприкосновеността на личността и личния живот. Нещо повече – заеманата длъжноста е факт, който обикновено е поместен в електронната страница на всяко едно министерство, поради което е и обществено известен. При това, членството в орган, осъществяващ държавната политика, не може да се реализира чрез анонимното упражняване на властта.

Впрочем един поглед в интернет доказва нагледно тази констатация.

Точно затова е толкова огорчителен шамар за цялото общество демонстрираната за пореден път неспособност на върховните магистрати да се придържат към вече установените от самите тях стандарти. Това е и проблемът въобще с интегритета на елита на българското общество и държавна система – липсата на умение да се поддържа постигнатото и да се решава според едни и същи принципи, все едно дали жалбоподател е Пешо или Гошо.

Отделно от посочената практика, според Конституционния съд свободата на изразяване на мнение и правото на всеки да търси, получава и разпространява информация могат да се ограничават само по изключение, като политиците и държавните служители са длъжни да търпят критика в по-голяма степен от частните лица /Решение № 7 на Конституционния съд от 1996 г. по к.д. № 1 от 1996 г./. Защитата на личните им данни е „много по-занижена“ от тази на обикновените граждани /Решение № 4 на Конституционния съд от 2012 г. по к.д. № 14 от 2011 г./. Последното решение е преповторено в мотивите на редица актове на Върховния административен съд.

Съгласно чл.18, ал.1 от Конституцията подземните богатства са изключителна държавна собственост. Според чл.1, ал.2 от Конституцията цялата власт произтича от народа и се упражнява непосредствено и чрез органите, предвидени в Конституцията. В законодателството не е предвидено създаването на Единен орган за управление на подземните богатства. Такъв не се открива и в стотиците подзаконови актове, приети от Министерския съвет и министрите. Следователно няма данни този орган да е учреден от „органите, предвидени в Конституцията“. След като властта произтича изцяло от народа, а всеки гражданин е съставна част от народа, не става ясно какво е смутило магистратите от въпроса за самоличността на лицата, които влизат в състава на въпросния орган. Информация за съществуването му е публикувана на интернет страницата на министерството и толкова по-странно е какъв е този загадъчен, митичен и същевременно – анонимен орган. Според данни от същия официален сайт /вече изтрити от него/, само за една година въпросната институция е разгледала и взела решения, свързани с  стотици концесии и разрешения за проучване, т.е. може да се предположи, че става въпрос за огромен по размер финансов интерес.

Изглежда абсурдите у нас не престават, колкото и човек да си слага розови очила. В този случай съдебната и изпълнителната власт си стиснаха ръцете, за да скрият от гражданите информация, която им се дължи по Конституция и закон. Информация, която е елементарна и не би засегнала никакви защитени интереси, в това число „лични данни“. Така и не става ясно какво се крие, но нещо явно се крие – от гражданите, от тяхното мнение и техния избор. Каквото и да е то – нещо съществено или нещо несъществено, това не може и не бива да продължава така.

 

На кого пречи Комисията по досиетата?

20.04.2015 г.
Александър Кашъмов

В края на миналата седмица изненадващо бе внесен от народен представител законопроект за закриване на Комисията по досиетата (с по-дълго име по закона). http://parliament.bg/bills/43/554-01-79.pdf
През 25-те години на преход митологията на конспиративно-патриотарското възхваляване на комунистическите тайни служби не е преставала да витае. Наистина, крачка по крачка, година след година това митологично чудовище отстъпва назад под натиска на героичната епоха на човешките права и цивилизованост. Битката премина през атакуване на първия закон за документите на Държавна сигурност пред Конституционния съд през 1997 г., отмяната на този закон през 2002 г., дела срещу откази да се предоставят такива документи в периода 2002-2006 г. и приемане на новия закон с единодушие от парламента през декември 2006г.
Създадената по силата на закона от 2006 г. Комисия по досиетата свърши доста работа през изминалите години, проучвайки стотици хиляди документи и оповестявайки установена принадлежност на хиляди публични фигури – политически избраници, държавници и кандидати за публични длъжности. Благодарение на работата на изследователите се появиха изследвания и книги, основани на документи. Паралелно с осмислянето на тоталитарното минало се осигурява възможност за „информиран избор”, по думите на Конституционния съд, от страна на гражданите на народни представители, общински съветници и кметове, президент и вицепрезидент, евродепутати.
Дали и доколко кадрите на бившите служби и техни агенти дирижират, контролират или маркират прехода, остава неясно. Явни са обаче продължаващите опити за ограничаване на правото на обществото да знае повече за методите и представителите на тези служби, които продължават да влияят на общественото мнение или живот. Въпреки изминалия четвърт век, „тайните” от 50-те до 80-те години на миналия век се оказват ключово важни. Дали за националната сигурност, или за няколко прашасали скелета в гардероба, можем само да гадаем.
Свидетели сме на поредния опит да се ограничи достъпът до тези документи, след инспирирането на конституционно дело през 2011 г. (приключило с РКС № 4 от 2012 г.), тълкувателно дело пред Върховния административен съд (без решение поради прекратяване) и опити за отмяна на разпоредби от закона.
Мотивите към законопроекта обаче търпят сериозна критика.
На първо място, комисията била съставена на партийно-квотен принцип. Всъщност, това е единствената институция в България, която не е в плен на вечните партийни боричкания, белязали до втърсване обществения живот на прехода. С членовете си, избрани по предложение на различни парламентарно представени сили, комисията винаги действа в условията на плурализъм на мненията и дискусия. Да се иска обратното означава да се върви срещу демократичните механизми. Нежеланието да съществува институция, която да отразява различните мнения в обществото, е възможно да е израз на мъката по липсващата командно – партийна система, но не може да бъде легитимна причина за законова промяна.
Кои са тези „много документи”, за които четем в мотивите към законопроекта, „чието разкриване би увредило авторитета на България в международен план” не става ясно. Впрочем уважение може да заслужи само едно общество, което има смелостта да погледне прямо и анализира истината за своето минало, а не такова, което крие „мръсните тайни” в гардероба. В действителност авторитетът е резултат от възможността гражданите да оценяват критично действията на тези, които са упражнявали власт, а не от криенето на информация.
Внушава се без правно основание, че в документите на бившите служби има чувствителна информация, която подлежи на защита. Дори вносителят на законопроекта заявява, че е сезирал военната прокуратура за престъпление. Прегледът на приетия през 2002 г. Закон за защита на класифицираната информация (ЗЗКИ) показва, че допустимият срок за защита на документи като държавна тайна е 5, 15 или 30 години в зависимост от опасността от вреда и нивото на класификация. Той може да бъде удвоен с изрично разрешение на Държавната комисия за сигурност на информацията, като досега такъв прецедент не е публично известен. След изтичането на срока на защита, всеки документ става задължително общодостъпен за период от минимум една година. Засекретените преди 2002 г. документи следваше да бъдат преразгледани до 2003 г. съгласно § 9 от допълнителните му разпоредби. Според § 17 от преходните и заключителни разпоредби на закона за досиетата (с по-дълго название) пък съдържащата се в документите на бившите служби информация не се смята за класифицирана.
От този преглед се стига до безспорния извод, че целият документален архив на Държавна сигурност и бившето военно разузнаване са обявени за некласифицирана информация. Представата, че държавни тайни се сипят по пода на читалните на комисията и се разнасят навън, е подвеждаща. Същевременно в мотивите се премълчава съществуването на процедурата по чл.32 от закона за досиетата, според който не се разкриват документи, когато това би увредило интересите на Република България в международните отношения или би създало сериозна опасност за живота на дадено лице. Предложенията за такава защита се мотивират и внасят от съответната служба за сигурност в комисията, която ги обсъжда и гласува.
Да се размахва по телевизията документ с твърдението, че публичността му застрашава живота на [вече починал, както се изясни] гражданин, без проверка дали е поискана мотивирано защита на информацията, обсъдено ли е предложението и какъв е резултатът от гласуването на независимите комисари, е замяна на дължимия анализ със свободни интерпретации.
Включено е в ход и известно „парче” от плочата на бившите служби – че непрофесионалното заличаване на имена „осветлявало” методите на работа. Голяма част от тези методи, особено с давност отпреди 30 и повече години, гледаме в шпионските филми. На следващо място, заличаването на имена в документите е предвидено в закона средство за осигуряване на баланс между правото на информация и неговите ограничения. Според закона, гражданите и изследователите имат право да четат и имената в документите, но им се издават копия със заличени имена, като те подписват декларация за неразгласяване. Тоест, разпоредбата на закона е средство за предвиждане на ясна отговорност в случай на разгласяване на защитена информация. Нарушението й води до наказателна отговорност. До момента, с изключение на телевизионната изява по Нова телевизия на вносителя на законопроекта на 20 април 2015 г., не е известен случай на нарушаването на закона по този начин. Тоест, той наруши закона, за да обоснове предложението си за неговата отмяна.
Възниква естественият въпрос кому е притрябвало през 2015 г. да свързва авторитета на България с действията на мрачни актьори от отминали времена. Няма друго обяснение, освен че това е опит за хвърляне на мост към миналото, по който да минат „живите мъртви” от галерията, където си почиват. Разбира се, и да се стабилизира евентуалният отпор на съвременните разузнавателни служби да изпълнят задълженията си по закон да предадат всички свои архивни документи на Комисията по досиетата. Трогателно е предложението на народния избраник да се върнат прашните документи в архивите на разузнаването – същото, което с нокти и зъби бранеше по съдебни дела документите, разкриващи участието му в убийството на писателя Георги Марков през 1978 г. Може би и читалните за граждани, изследователи и журналисти ще преминат към законспирираните служби?
Ще бъде повече от полезно за общественото благо, ако народните избраници оставят скелетите в гардероба, където им е мястото, и насочат вниманието си към истинските потребности – повече прозрачност на управлението и реформиране на сектора за сигурност.

Тоби Мендел предлага как да се подобри прилагането на законите за право на информация

10.02.2015 г.
Ралица Кацарска

Тоби Мендел, директор на Центъра за право и демокрация, публикува на 30 януари 2015 работен документ (студия), озаглавен „Създаване на закони за правото на информация, които се прилагат ефективно” (Designing Right to Information Laws for Effective Implementation). Това е и темата на уебинара, проведен на 5 февруари и спонсориран от Световната банка.

Някои от предложенията са насочени към „намаляване на свободата на преценка на администрацията”. Мендел пише, че „свободата на преценка (извършването на преценка при оперативна самостоятелност) може да доведе до разнообразно прилагане от различните публични институции, което подкопава общественото доверие в тях и  ражда очаквания, които не могат да бъдат задоволени, а също така създава възможности за злоупотреба с това право на преценка, с цел да се предотврати предоставянето на информация.”

„Свободата на преценка може също да бъде в тежест на чиновниците,” добавя Мендел, „тъй като им налага трудността на усилието да определят какво е необходимо във всяка отделна ситуация.” Примерите за потенциални реформи включват:

  • Ясни дефиниции на ограниченията, които да не ограничават правото само до граждани (така че да не се налага чиновниците да  проверяват и това);
  • Създаване на неизчерпателен списък с примери какъв тип обществени интереси могат да надделяват над ограниченията;
  • Да няма квалифициране на определението на информация, което да изисква преценка от страна на длъжностните лица дали има съответствие с дадената квалификация.

Други препоръки са насочени към подобряване на контролните институции по законите за право на информация. „Много от тези препоръки са свързани със структурата, правомощията и ролята на независимия административен контролен орган, както и на координационния орган и функциите на служителя, отговорен за предоставяне на информация”, се казва в документа.

Няколко предложения засягат начина, по който се изграждат системите за прилагане. „Те включват системи за годишно отчитане, управление на документооборота, обучение и активно предоставяне на информация”, според документа.

„Отделно от институционалната структура, но пряко свързани, са препоръките, които търсят гаранция, че прилагането на закона за право на информация е добре интегрирано с други, вече съществуващи системи, пише Тоби Мендел. Това, наред с другото, обхваща начина, по който правилата и системите за право на информация са интегрирани в бюрократичното планиране и регулаторните системи, включително по отношение на санкциите, както и връзката с разпоредбите защитаващи тайни в други закони.”

Цялата студия на английски четете тук.

Източник: Freedomunfo.org

 

28 януари – ден на правото на защита на личните данни

27.01.2015 г.
Фани Давидова

На 28 януари Европа отбелязва Деня за защита на личните данни. Датата не е случайна, на тази дата през 1981 е приета Конвенция No 108 на Съвета на Европа за защита на лицата при автоматизираната обработка на лични данни.

Днес, 28 януари, светът е напълно различен от онзи януари през 1981. Обменът на информация по цялото земно кълбо е по-лесен и мигновен. Личните ни данни, съдържащи се в електронните ни съобщения, в електронната ни поща, социалните мрежи прекосяват граници, обработват се от сървъри в различни точки на планетата, пътешестват навред. Бързото развитие на технологиите и увеличението на информационните потоци по света поставят нови предизвикателства пред защитата на правото на неприкосновеност на личните данни.

Въпросите, свързани със защитата на личните ни данни, ни засягат всекидневно — още преди да отидем на работа вече сме проверили личната си електронна поща, изтеглили сме пари от банкомата на ъгъла, в метрото докато скучаем сме постнали една-две снимки във Фейсбук. Сами станахме творци на подробните си дигитални портрети и ги закачихме безплатно на интернет площада. Наши лични данни отдавна не се обработват само от държавни органи и структури. Банки, търговски вериги, застрахователи оперират и прехвърлят нашите данни предоставени от нас доброволно, а понякога и не дотам доброволно. Големият Брат, който следи всяко наше движение, отдавна не е само един.

Днес, на 28 януари – Деня на правото на гражданите на защитата на личните данни – е добре още веднъж да си напомним, че защитата на нашите права е най-вече наша отговорност. Да си напомним, че на кого, как и защо предоставяме личните си данни зависи от нас, а в случаите, в които считаме правата си за нарушени да ги отстояваме пред съответните институции.

Какво важно се случи в Европа на територията на защитата на правото на личните данни през изминалата 2014 година? Няколко са важните моменти, които трябва да отбележим.

Още в началото на годината, на 16 януари 2014 г. , Европейският съд по правата на човека (ЕСПЧ) в Страсбург постанови решение по делото Лилло-Стенберг и Сетер срещу Норвегия. То поставя въпроса допустимо ли е публикуването на снимки, заснети на частни събития на публични личности. Съдът изразява становище, че подобно публикуване на снимки е допустимо, дори заснетото събитие да е от личния живот на определен човек, ако заснетият е публична личност, има обществен интерес от заснемането му и фотографирането е на публично място, независимо от факта, че самото събитие е от частен характер.

На 8 април Съдът на Европейския Съюз публикува свое решение, с което обяви, че Директива 2006/24/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 15 март 2006 г. е невалидна. В решението си съдът посочва, че разпоредбите на Директива 2006/24/ЕО са в нарушение на правото на зачитане на личния живот и на основното право на защита на личните данни, регламентирани в чл. 7 и чл. 8 на Хартата на основните права на ЕС (Хартата). Директива 2006/24/ЕО, или Директивата за запазване на данни, бе приета през 2006 година. Съгласно изискванията на Директивата операторите на електронни съобщения (телекомуникационните компании, интернет доставчици и др.) са задължени да запазват данните за тези съобщения до две години с цел възможното им използване при разследвания на тежки криминални престъпления.

На същата дата – 8 април, Съдът на Европейския Съюз публикува още едно решение в областта на защитата на личните данни. То беше постановено по дело срещу Унгария, в което се постави въпроса за задължението на всички държави членки да институционализират независим държавен орган, който да следи за спазването на правата на гражданите в областта на защитата на личните данни. В решението си съдът казва „Държавите несъмнено са свободни да приемат и изменят институционалния модел, който считат за най-подходящ за техните надзорни органи. В това отношение обаче те трябва да гарантират, че няма да се наруши неговата независимостта , произтичаща от член 28, параграф 1, втора алинея от Директива 95/46.“

На 13 май миналата година съдът на ЕС в Люксембург постанови важно решение, отнасящо се до правото на всеки гражданин „да бъде забравен“- Решение[2] по дело C-131/12 Google Spain SL, Google Inc./Agencia Española de Protección de Datos, Mario Costeja González. Делото е първото, по което от Съда на ЕС се иска да тълкува Директива 95/46 относно защитата на личните данни, по отношение на търсачките в интернет. Това е съществен въпрос за националните органи за защита на личните данни и съдилищата на държавите членки. В своето заключение съдът допуска възможността едно лице да се обърне към компания, която управлява търсачка, и да иска заличаване на връзки към страници, а ако искането не бъде уважено – към съответния надзорен или съдебен орган. Съдът приема още, че за да зачита правата, предвидени в Директива 95/46, и за да изпълни условията, предвидени в нея, администраторът, който управлява интернет търсачка, е длъжен да заличи от списъка на резултатите, който се показва след търсене въз основа на име на лице, връзки към уебстраници, съдържащи информация за последното. Това следва да бъде направено включително и в хипотезата, при която първоначалното публикуване е извършено законосъобразно.

На 27 май 2014 година ЕСПЧ публикува свое решение по делото Кабера срещу Испания, отнасящо се до видеозаснемането и защитата на правото на лична неприкосновеност. Делото разглежда въпроса допустимо ли е видеозаснемане на публични места, без предварително задължително указване на видеокамерите и уведомяване на гражданите. Съдът напомня, че личен живот няма изчерпателно определение, но във всички случаи става дума за информация, която едно лице е разумно да очаква, че не може да бъде публикувана без негово съгласие. Нещо повече, самото заснемане представлява намеса в личния живот и гражданите имат право на контрол върху такива действия, тъй като заснетите образи могат да бъде използван в бъдеще. Решението Кабера е показателно са стандартите, които ЕСПЧ приема по отношение на допустимата и недопустимата намеса в личния живот на гражданите.

В края на годината беше постановено още едно решение на съда на ЕС в Люксембург ( По дело C‑212/13, ) по отправено преюдициално запитване от страна на надзорния орган по защита на личните данни в Чешката Република. В делото съда обсъжда въпроса може ли използването на система за видеонаблюдение, разположена в частноправен обект (в случая семейно жилище), да се окачестви като обработване на лични данни „от физическо лице в хода на лични или домашни занимания“ по смисъла на член 3, параграф 2 от Директива 95/46 за личните данни, дори в случаите когато въпросната система за домашно видеонаблючение въпреки че системата за наблюдение покрива частично обществени места?“. Съда приема, че обработването на лични данни за домашни нужди попада в изключенията по член 3, от Директива 95/46 единствено когато се извършва в изключително личната или домашна сфера на лицето, което извършва обработването. По случайност е допустимо и в този случай действията да засягат или могат да засегнат личния живот на други лица. Но във всеки случай, когато наблюдението покрива, макар и частично, публични места изключенията предвидени в чл. 3 на Директивата са неприложими.

Конкурс за журналистически разследвания

14.11.2014 г.
Програма Достъп до Информация
America for Bulgaria Foundation

Програма Достъп до Информация (ПДИ) отправя покана за кандидатстване с проектни предложения за журналистически разследвания по общественозначими теми.

Срокът за подаване на проектните предложения е 14 декември 2014.

Всички необходими документи трябва да се изпращат в дигитална форма на електронен адрес на ПДИ: investigations@aip-bg.org.

Проектните предложения ще бъдат оценявани от седемчленно жури.

ПДИ съобщава на кандидатите решението на журито в срок от един месец от крайния срок за подаване на проектните предложения.

Всеки одобрен кандидат ще получи за своето разследване подкрепа в размер на 4 500 лв. в рамките на проект „Програма Достъп до Информация – Граждански център за подкрепа на прозрачността”, финансиран с грант от Фондация „Америка за България”. Подкрепят се само индивидуални кандидатури.

Правила за кандидатстване: http://www.aip-bg.org/publicdebate/Правила_за_кандидатстване/205265/.

Често задавани въпроси: http://www.aip-bg.org/publicdebate/Често_задавани_въпроси/200837/.

Лице за контакт: Фани Давидова
тел.: 02/988 50 62, 02/ 981 97 91, 02/986 77 09