На кого пречи Комисията по досиетата?

20.04.2015 г.
Александър Кашъмов

В края на миналата седмица изненадващо бе внесен от народен представител законопроект за закриване на Комисията по досиетата (с по-дълго име по закона). http://parliament.bg/bills/43/554-01-79.pdf
През 25-те години на преход митологията на конспиративно-патриотарското възхваляване на комунистическите тайни служби не е преставала да витае. Наистина, крачка по крачка, година след година това митологично чудовище отстъпва назад под натиска на героичната епоха на човешките права и цивилизованост. Битката премина през атакуване на първия закон за документите на Държавна сигурност пред Конституционния съд през 1997 г., отмяната на този закон през 2002 г., дела срещу откази да се предоставят такива документи в периода 2002-2006 г. и приемане на новия закон с единодушие от парламента през декември 2006г.
Създадената по силата на закона от 2006 г. Комисия по досиетата свърши доста работа през изминалите години, проучвайки стотици хиляди документи и оповестявайки установена принадлежност на хиляди публични фигури – политически избраници, държавници и кандидати за публични длъжности. Благодарение на работата на изследователите се появиха изследвания и книги, основани на документи. Паралелно с осмислянето на тоталитарното минало се осигурява възможност за „информиран избор”, по думите на Конституционния съд, от страна на гражданите на народни представители, общински съветници и кметове, президент и вицепрезидент, евродепутати.
Дали и доколко кадрите на бившите служби и техни агенти дирижират, контролират или маркират прехода, остава неясно. Явни са обаче продължаващите опити за ограничаване на правото на обществото да знае повече за методите и представителите на тези служби, които продължават да влияят на общественото мнение или живот. Въпреки изминалия четвърт век, „тайните” от 50-те до 80-те години на миналия век се оказват ключово важни. Дали за националната сигурност, или за няколко прашасали скелета в гардероба, можем само да гадаем.
Свидетели сме на поредния опит да се ограничи достъпът до тези документи, след инспирирането на конституционно дело през 2011 г. (приключило с РКС № 4 от 2012 г.), тълкувателно дело пред Върховния административен съд (без решение поради прекратяване) и опити за отмяна на разпоредби от закона.
Мотивите към законопроекта обаче търпят сериозна критика.
На първо място, комисията била съставена на партийно-квотен принцип. Всъщност, това е единствената институция в България, която не е в плен на вечните партийни боричкания, белязали до втърсване обществения живот на прехода. С членовете си, избрани по предложение на различни парламентарно представени сили, комисията винаги действа в условията на плурализъм на мненията и дискусия. Да се иска обратното означава да се върви срещу демократичните механизми. Нежеланието да съществува институция, която да отразява различните мнения в обществото, е възможно да е израз на мъката по липсващата командно – партийна система, но не може да бъде легитимна причина за законова промяна.
Кои са тези „много документи”, за които четем в мотивите към законопроекта, „чието разкриване би увредило авторитета на България в международен план” не става ясно. Впрочем уважение може да заслужи само едно общество, което има смелостта да погледне прямо и анализира истината за своето минало, а не такова, което крие „мръсните тайни” в гардероба. В действителност авторитетът е резултат от възможността гражданите да оценяват критично действията на тези, които са упражнявали власт, а не от криенето на информация.
Внушава се без правно основание, че в документите на бившите служби има чувствителна информация, която подлежи на защита. Дори вносителят на законопроекта заявява, че е сезирал военната прокуратура за престъпление. Прегледът на приетия през 2002 г. Закон за защита на класифицираната информация (ЗЗКИ) показва, че допустимият срок за защита на документи като държавна тайна е 5, 15 или 30 години в зависимост от опасността от вреда и нивото на класификация. Той може да бъде удвоен с изрично разрешение на Държавната комисия за сигурност на информацията, като досега такъв прецедент не е публично известен. След изтичането на срока на защита, всеки документ става задължително общодостъпен за период от минимум една година. Засекретените преди 2002 г. документи следваше да бъдат преразгледани до 2003 г. съгласно § 9 от допълнителните му разпоредби. Според § 17 от преходните и заключителни разпоредби на закона за досиетата (с по-дълго название) пък съдържащата се в документите на бившите служби информация не се смята за класифицирана.
От този преглед се стига до безспорния извод, че целият документален архив на Държавна сигурност и бившето военно разузнаване са обявени за некласифицирана информация. Представата, че държавни тайни се сипят по пода на читалните на комисията и се разнасят навън, е подвеждаща. Същевременно в мотивите се премълчава съществуването на процедурата по чл.32 от закона за досиетата, според който не се разкриват документи, когато това би увредило интересите на Република България в международните отношения или би създало сериозна опасност за живота на дадено лице. Предложенията за такава защита се мотивират и внасят от съответната служба за сигурност в комисията, която ги обсъжда и гласува.
Да се размахва по телевизията документ с твърдението, че публичността му застрашава живота на [вече починал, както се изясни] гражданин, без проверка дали е поискана мотивирано защита на информацията, обсъдено ли е предложението и какъв е резултатът от гласуването на независимите комисари, е замяна на дължимия анализ със свободни интерпретации.
Включено е в ход и известно „парче” от плочата на бившите служби – че непрофесионалното заличаване на имена „осветлявало” методите на работа. Голяма част от тези методи, особено с давност отпреди 30 и повече години, гледаме в шпионските филми. На следващо място, заличаването на имена в документите е предвидено в закона средство за осигуряване на баланс между правото на информация и неговите ограничения. Според закона, гражданите и изследователите имат право да четат и имената в документите, но им се издават копия със заличени имена, като те подписват декларация за неразгласяване. Тоест, разпоредбата на закона е средство за предвиждане на ясна отговорност в случай на разгласяване на защитена информация. Нарушението й води до наказателна отговорност. До момента, с изключение на телевизионната изява по Нова телевизия на вносителя на законопроекта на 20 април 2015 г., не е известен случай на нарушаването на закона по този начин. Тоест, той наруши закона, за да обоснове предложението си за неговата отмяна.
Възниква естественият въпрос кому е притрябвало през 2015 г. да свързва авторитета на България с действията на мрачни актьори от отминали времена. Няма друго обяснение, освен че това е опит за хвърляне на мост към миналото, по който да минат „живите мъртви” от галерията, където си почиват. Разбира се, и да се стабилизира евентуалният отпор на съвременните разузнавателни служби да изпълнят задълженията си по закон да предадат всички свои архивни документи на Комисията по досиетата. Трогателно е предложението на народния избраник да се върнат прашните документи в архивите на разузнаването – същото, което с нокти и зъби бранеше по съдебни дела документите, разкриващи участието му в убийството на писателя Георги Марков през 1978 г. Може би и читалните за граждани, изследователи и журналисти ще преминат към законспирираните служби?
Ще бъде повече от полезно за общественото благо, ако народните избраници оставят скелетите в гардероба, където им е мястото, и насочат вниманието си към истинските потребности – повече прозрачност на управлението и реформиране на сектора за сигурност.

Тоби Мендел предлага как да се подобри прилагането на законите за право на информация

10.02.2015 г.
Ралица Кацарска

Тоби Мендел, директор на Центъра за право и демокрация, публикува на 30 януари 2015 работен документ (студия), озаглавен „Създаване на закони за правото на информация, които се прилагат ефективно” (Designing Right to Information Laws for Effective Implementation). Това е и темата на уебинара, проведен на 5 февруари и спонсориран от Световната банка.

Някои от предложенията са насочени към „намаляване на свободата на преценка на администрацията”. Мендел пише, че „свободата на преценка (извършването на преценка при оперативна самостоятелност) може да доведе до разнообразно прилагане от различните публични институции, което подкопава общественото доверие в тях и  ражда очаквания, които не могат да бъдат задоволени, а също така създава възможности за злоупотреба с това право на преценка, с цел да се предотврати предоставянето на информация.”

„Свободата на преценка може също да бъде в тежест на чиновниците,” добавя Мендел, „тъй като им налага трудността на усилието да определят какво е необходимо във всяка отделна ситуация.” Примерите за потенциални реформи включват:

  • Ясни дефиниции на ограниченията, които да не ограничават правото само до граждани (така че да не се налага чиновниците да  проверяват и това);
  • Създаване на неизчерпателен списък с примери какъв тип обществени интереси могат да надделяват над ограниченията;
  • Да няма квалифициране на определението на информация, което да изисква преценка от страна на длъжностните лица дали има съответствие с дадената квалификация.

Други препоръки са насочени към подобряване на контролните институции по законите за право на информация. „Много от тези препоръки са свързани със структурата, правомощията и ролята на независимия административен контролен орган, както и на координационния орган и функциите на служителя, отговорен за предоставяне на информация”, се казва в документа.

Няколко предложения засягат начина, по който се изграждат системите за прилагане. „Те включват системи за годишно отчитане, управление на документооборота, обучение и активно предоставяне на информация”, според документа.

„Отделно от институционалната структура, но пряко свързани, са препоръките, които търсят гаранция, че прилагането на закона за право на информация е добре интегрирано с други, вече съществуващи системи, пише Тоби Мендел. Това, наред с другото, обхваща начина, по който правилата и системите за право на информация са интегрирани в бюрократичното планиране и регулаторните системи, включително по отношение на санкциите, както и връзката с разпоредбите защитаващи тайни в други закони.”

Цялата студия на английски четете тук.

Източник: Freedomunfo.org

 

28 януари – ден на правото на защита на личните данни

27.01.2015 г.
Фани Давидова

На 28 януари Европа отбелязва Деня за защита на личните данни. Датата не е случайна, на тази дата през 1981 е приета Конвенция No 108 на Съвета на Европа за защита на лицата при автоматизираната обработка на лични данни.

Днес, 28 януари, светът е напълно различен от онзи януари през 1981. Обменът на информация по цялото земно кълбо е по-лесен и мигновен. Личните ни данни, съдържащи се в електронните ни съобщения, в електронната ни поща, социалните мрежи прекосяват граници, обработват се от сървъри в различни точки на планетата, пътешестват навред. Бързото развитие на технологиите и увеличението на информационните потоци по света поставят нови предизвикателства пред защитата на правото на неприкосновеност на личните данни.

Въпросите, свързани със защитата на личните ни данни, ни засягат всекидневно — още преди да отидем на работа вече сме проверили личната си електронна поща, изтеглили сме пари от банкомата на ъгъла, в метрото докато скучаем сме постнали една-две снимки във Фейсбук. Сами станахме творци на подробните си дигитални портрети и ги закачихме безплатно на интернет площада. Наши лични данни отдавна не се обработват само от държавни органи и структури. Банки, търговски вериги, застрахователи оперират и прехвърлят нашите данни предоставени от нас доброволно, а понякога и не дотам доброволно. Големият Брат, който следи всяко наше движение, отдавна не е само един.

Днес, на 28 януари – Деня на правото на гражданите на защитата на личните данни – е добре още веднъж да си напомним, че защитата на нашите права е най-вече наша отговорност. Да си напомним, че на кого, как и защо предоставяме личните си данни зависи от нас, а в случаите, в които считаме правата си за нарушени да ги отстояваме пред съответните институции.

Какво важно се случи в Европа на територията на защитата на правото на личните данни през изминалата 2014 година? Няколко са важните моменти, които трябва да отбележим.

Още в началото на годината, на 16 януари 2014 г. , Европейският съд по правата на човека (ЕСПЧ) в Страсбург постанови решение по делото Лилло-Стенберг и Сетер срещу Норвегия. То поставя въпроса допустимо ли е публикуването на снимки, заснети на частни събития на публични личности. Съдът изразява становище, че подобно публикуване на снимки е допустимо, дори заснетото събитие да е от личния живот на определен човек, ако заснетият е публична личност, има обществен интерес от заснемането му и фотографирането е на публично място, независимо от факта, че самото събитие е от частен характер.

На 8 април Съдът на Европейския Съюз публикува свое решение, с което обяви, че Директива 2006/24/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 15 март 2006 г. е невалидна. В решението си съдът посочва, че разпоредбите на Директива 2006/24/ЕО са в нарушение на правото на зачитане на личния живот и на основното право на защита на личните данни, регламентирани в чл. 7 и чл. 8 на Хартата на основните права на ЕС (Хартата). Директива 2006/24/ЕО, или Директивата за запазване на данни, бе приета през 2006 година. Съгласно изискванията на Директивата операторите на електронни съобщения (телекомуникационните компании, интернет доставчици и др.) са задължени да запазват данните за тези съобщения до две години с цел възможното им използване при разследвания на тежки криминални престъпления.

На същата дата – 8 април, Съдът на Европейския Съюз публикува още едно решение в областта на защитата на личните данни. То беше постановено по дело срещу Унгария, в което се постави въпроса за задължението на всички държави членки да институционализират независим държавен орган, който да следи за спазването на правата на гражданите в областта на защитата на личните данни. В решението си съдът казва „Държавите несъмнено са свободни да приемат и изменят институционалния модел, който считат за най-подходящ за техните надзорни органи. В това отношение обаче те трябва да гарантират, че няма да се наруши неговата независимостта , произтичаща от член 28, параграф 1, втора алинея от Директива 95/46.“

На 13 май миналата година съдът на ЕС в Люксембург постанови важно решение, отнасящо се до правото на всеки гражданин „да бъде забравен“- Решение[2] по дело C-131/12 Google Spain SL, Google Inc./Agencia Española de Protección de Datos, Mario Costeja González. Делото е първото, по което от Съда на ЕС се иска да тълкува Директива 95/46 относно защитата на личните данни, по отношение на търсачките в интернет. Това е съществен въпрос за националните органи за защита на личните данни и съдилищата на държавите членки. В своето заключение съдът допуска възможността едно лице да се обърне към компания, която управлява търсачка, и да иска заличаване на връзки към страници, а ако искането не бъде уважено – към съответния надзорен или съдебен орган. Съдът приема още, че за да зачита правата, предвидени в Директива 95/46, и за да изпълни условията, предвидени в нея, администраторът, който управлява интернет търсачка, е длъжен да заличи от списъка на резултатите, който се показва след търсене въз основа на име на лице, връзки към уебстраници, съдържащи информация за последното. Това следва да бъде направено включително и в хипотезата, при която първоначалното публикуване е извършено законосъобразно.

На 27 май 2014 година ЕСПЧ публикува свое решение по делото Кабера срещу Испания, отнасящо се до видеозаснемането и защитата на правото на лична неприкосновеност. Делото разглежда въпроса допустимо ли е видеозаснемане на публични места, без предварително задължително указване на видеокамерите и уведомяване на гражданите. Съдът напомня, че личен живот няма изчерпателно определение, но във всички случаи става дума за информация, която едно лице е разумно да очаква, че не може да бъде публикувана без негово съгласие. Нещо повече, самото заснемане представлява намеса в личния живот и гражданите имат право на контрол върху такива действия, тъй като заснетите образи могат да бъде използван в бъдеще. Решението Кабера е показателно са стандартите, които ЕСПЧ приема по отношение на допустимата и недопустимата намеса в личния живот на гражданите.

В края на годината беше постановено още едно решение на съда на ЕС в Люксембург ( По дело C‑212/13, ) по отправено преюдициално запитване от страна на надзорния орган по защита на личните данни в Чешката Република. В делото съда обсъжда въпроса може ли използването на система за видеонаблюдение, разположена в частноправен обект (в случая семейно жилище), да се окачестви като обработване на лични данни „от физическо лице в хода на лични или домашни занимания“ по смисъла на член 3, параграф 2 от Директива 95/46 за личните данни, дори в случаите когато въпросната система за домашно видеонаблючение въпреки че системата за наблюдение покрива частично обществени места?“. Съда приема, че обработването на лични данни за домашни нужди попада в изключенията по член 3, от Директива 95/46 единствено когато се извършва в изключително личната или домашна сфера на лицето, което извършва обработването. По случайност е допустимо и в този случай действията да засягат или могат да засегнат личния живот на други лица. Но във всеки случай, когато наблюдението покрива, макар и частично, публични места изключенията предвидени в чл. 3 на Директивата са неприложими.

Конкурс за журналистически разследвания

14.11.2014 г.
Програма Достъп до Информация
America for Bulgaria Foundation

Програма Достъп до Информация (ПДИ) отправя покана за кандидатстване с проектни предложения за журналистически разследвания по общественозначими теми.

Срокът за подаване на проектните предложения е 14 декември 2014.

Всички необходими документи трябва да се изпращат в дигитална форма на електронен адрес на ПДИ: investigations@aip-bg.org.

Проектните предложения ще бъдат оценявани от седемчленно жури.

ПДИ съобщава на кандидатите решението на журито в срок от един месец от крайния срок за подаване на проектните предложения.

Всеки одобрен кандидат ще получи за своето разследване подкрепа в размер на 4 500 лв. в рамките на проект „Програма Достъп до Информация – Граждански център за подкрепа на прозрачността”, финансиран с грант от Фондация „Америка за България”. Подкрепят се само индивидуални кандидатури.

Правила за кандидатстване: http://www.aip-bg.org/publicdebate/Правила_за_кандидатстване/205265/.

Често задавани въпроси: http://www.aip-bg.org/publicdebate/Често_задавани_въпроси/200837/.

Лице за контакт: Фани Давидова
тел.: 02/988 50 62, 02/ 981 97 91, 02/986 77 09

Отворете вашия парламент!

15.09.2014 г.
Диана Банчева

Американската Фондация Sunlight изпрати днес писмо до парламентите в цял свят, призовавайки ги да „отворят своите данни”. Кампанията „Отворете вашия парламент!” стартира на 15 септември в рамките на Седмица на законодателната откритост, която се инициира от Работната група по законодателна откритост в рамките на глобалната инициатива „Партньорство за открито управление”.

Откритото писмо до всички парламенти беше преведено на 13 езика и подкрепено от 108 организации от цял свят. Програма Достъп до Информация подкрепи призива:

 

Уважаема госпожо/господине председател на Народното събрание,

Ние, долуподписаните граждански организации, се обръщаме към Вас с призив Вие и законодателният орган, който ръководите да публикувате информация, създадена от парламента по начин, който дава възможност на Вашите избиратели да разберат и да вземат участие във Вашата работа в най-голяма възможна степен, като част от Вашите ангажименти за постигане на прозрачност и откритост.

Разбирането, че народните представители работят по волята на гражданите е основно за демократичното управление. Парламентите съхраняват информация не за себе си, а като служещи на общественото благо, и затова информацията за и от законодателните органи принадлежи  на гражданите. Принципът на откритост се радва на голяма подкрепа от различни международни институции като Организацията на обединените нации, Африканския съюз, Европейския съюз, Конфедерацията на парламентите в Америка и Партньорство за открито управление. Този принцип е водещ в Декларацията за парламентарна откритост,[1], призив към парламентите да поемат по-силен ангажимент към откритост, подкрепен от повече от 150 водещи световни организации, занимаващи се с наблюдение на парламентите[2] и редица международни асоциации на парламенти и народни представители[3] .

С развитието на достъпа на обществото до законодателни данни по цял свят законотворчеството влиза в 21 век. Организации, занимаващи се с наблюдение на парламентите, често разработват софтуер, който улеснява избирателите да се свързват със своите представители (и обратното), създават визуализация, която проследява развитието по определен въпрос и застъпниците за него, илюстрират как един текст се е изменил с времето, или разработват предупреждаващи системи, които да следят законотворческите дейности[4].

Тези инициативи са създадени, за да заздравят и да модернизират законодателните органи, като подпомагат парламентаристите да отговорят на предизвикателството на намаляващо доверие в управляващите институции по целия свят, и по-добро представителство и участие на технически все по-грамотното общество. Проактивното споделяне на данни дава, както на законодателите, така и на гражданите, възможност за по-достъпни средства, които увеличават информираността, подобряват комуникацията, подпомагат наблюдението и застъпническата дейност. Също така подпомага работата на неправителствените организации, като увеличава възможностите им за взаимодействие с избраните представители и осигурява по-добро разбиране на законите и законотворческата дейност, засягаща живота на гражданите.

Много парламенти ненужно ограничават достъпа на гражданите до важна информация, като предоставят достъп само след писмени заявления или в затворени формати, които ограничават възможността на избирателите да достъпват, търсят, анализират и използват повторно тези данни. Гражданските организации често трябва да се трудят неуморно, за да освободят информацията, често чрез скрейпинг (понятие, използвано в компютърното програмиране, което описва действието на извличане на информация от уебсайт), но и чрез подаване на заявления за достъп до информация, преработване на документи на хартия или други времеемки методи.

Отбелязвайки Глобалната седмица на законодателна откритост[5], международната общност на организации, наблюдаващи парламентите, призовава всички национални законодателни органи да превърнат парламентарната информация в отворени по подразбиране данни. Според Декларацията за парламентарна откритост „отворени по подразбиране” данни означава:

  • проактивното предоставяне на информация
  • в отворени и структурирани формати, и
  • без заплащане

Законодателите по света се сблъскват с различни проблеми, но ние искаме да отбележим, че смятаме за голям напредък публикуването на „отворени по подразбиране” данни, като, например,  публикуването на гласуванията или друга ключова законодателна информация  в интернет, или когато достъпът до данни е толкова подобрен, че скрейпинг-а и трудоемкото обработване на данни от страна на гражданските организации станат ненужни.

Често най-интересните, информативни или иновативни приложения на данни от правителството се получават при обработка с компютър за търсене, подреждане, трансформиране във формати, които позволяват сравнение и анализ. Докато формати като HTML и PDF са лесно достъпни за хората, те са трудни за обработка от компютрите. Предоставянето на информация в структурирани формати като JSON и XML подпомага достъпа и позволява задълбочени анализи, особено на големи обеми от информация.

Вярваме, че е време парламентаристите по целия свят да укрепят ролята си на представители, избрани от и за обществото и да приемат новите технологии, които променят начина, по който обществата се свързват, комуникират и се управляват.

Като партньори в тези усилия глобалната общност на организациите наблюдаващи парламентите изразяват готовност да дискутират предложения, да съдействат за преодоляването на технически и институционални предизвикателства или да помогнат за създаването на план за действие, който да увеличи законодателната прозрачност. Ако имате въпрос, свържете се с нас на: openingparliament.org/contact .

С уважение,

Глобалната общност от граждански организации

 

Писмото на английски език е достъпно на страницата на Фондация Sunlight: http://sunlightfoundation.com/openupyourlegislature/

 



[1] За текста на Декларацията на английски език, посетете: http://www.openingparliament.org/declaration

[2] Списък на организациите, подкрепящи декларацията: http://www.openingparliament.org/organizations

[3] Декларацията е подкрепена от Парламентарната асамблея на Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа, Асоциацията на парламентите на Обединеното кралство (the Commonwealth Parliamentary Association) и конференция на ръководителите на конгреси от Америка в рамките на Организацията на американските държави.

[5] За повече информация за кампанията GLOW: http://openparl2014.org/

Стабилност или непрозрачност ще постигне отхвърляне на ветото по Закона за МВР?

17.06.2014 г.
Александър Кашъмов

Според съобщение в медиите от миналата седмица, вътрешният министър Цветлин Йовчев държал „парламентът да побърза и да преодолее ветото върху текстовете на закона за МВР, тъй като иначе можело да се стигне до дестабилизация и проблеми в системата.” Изявлението бе направено, след като на 10 юни президентът върна закона за ново обсъждане на част от текстовете. Указът съдържа конкретни мотиви, на нито един от които обаче не чуваме аргументиран отговор.

Една от посочените проблемни разпоредби се отнася до правото на достъп до обществена информация и правото на достъп до събирани от институцията лични данни. Мотивите за ветото сочат разширяване на обхвата на ограниченията на правото на информация и занижаване на гаранциите за защита на това право. Програма Достъп до Информация алармира за спорния текст още след внасянето на проектозакона в Народното събрание през 2013 г.

Водещата парламентарна комисия се вслуша в зова на силовия министър и отхвърли ветото с 11 на 8 гласа на 11 юни следобед. Така и не стана ясно за обществото обаче, нито от неговото изявление, нито от вота в парламентарната комисия, с какво широкото право на достъп до информация накърнява и дестабилизира системата и коя точно система. Впрочем в една по-чувствителна демокрация вероятно щеше да се сметне за скандално официалното немотивирано изявление, че ограничаването на основни човешки права е необходимо за някаква абстрактна „стабилност на системата”. И то, след като с това се нарушава Конституцията, Европейската конвенция за правата на човека, директива 95/46/ЕО и конвенция № 108 на Съвета на Европа, които са правнозадължителни. Тъй като пряката последица от ограничения достъп до обществена информация, както е известно, е непрозрачност, то възниква логичният въпрос, какво точно в МВР ще се „стабилизира” с тази уредба, освен корупцията.

С проектозакона се предлага въвеждане на ограничение на достъпа до информация за защита на националната сигурност и обществения ред. Кога предоставянето на информация застрашава националната сигурност или обществения ред, ще бъде въпрос на субективна преценка на министъра и неговата администрация. Отделно остава традиционното ограничение на достъпа до класифицирана информация, която според Закона за защита на класифицираната информация се засекретява съгласно определен списък с категории информация, преценка на вредата и определена процедура именно с цел защита на националната сигурност и конституционноустановения ред. Също така ново основание за ограничение на достъпа е, когато би се „накърнило изпълнението на законово определените дейности на органите на МВР”. Тоест, когато на министъра не му харесва искането за достъп до информация, може да се окаже, че от огласяването „ще пострадат дейностите на МВР”, каквото и да значи това въобще. На всичко отгоре министърът или определеният служител не е нужно да се мотивира, защото чл.28, ал.2 от новия закон удобно му позволява да мълчи за съображенията си, като посочи само правното основание /т.е. цитира член от закона/. Всъщност може дори и закона да не посочи, както разкрива изречение второ от същата разпоредба. Мълчаливият отказ да бъде предоставена обществена информация е недопустим според закона и практиката и се смята винаги за нарушение. Силовият министър обаче си е създал привилегията да не дава отговор на гражданите, които упражняват конституционното си право на информация, независимо от становището на Върховния административен съд, че „държавните органи и органите на местното самоуправление се назначават и избират, за да изпълняват възложените им със закона функции, а не да мълчат” (Определение № 3335/2005 г. по адм.д. № 3169/2005 г. на ВАС, пето отделение и др.). И както разбрахме, всичко това е записано в закона, за да не се стигне до „дестабилизация и проблеми в системата” или да не се накърни изпълнението на функциите на МВР.

За да бъдем коректни докрай, изброените основания съществуват и по досегашния закон, но не като ограничения на достъпа до обществена информация, а на достъпа до лични данни от информационните масиви на МВР /не че и това е нормално и съответно на международните стандарти/. С една удобна корекция, в новия закон те се превръщат в основания за отказ на достъп до всякакви данни, което означава, че се включва и обществената информация.

Странно е, че липсват реакции на тези събития от последната седмица. Нека обаче си представим през призмата на реалните казуси, докъде може да доведе това разширяване на ограниченията за информация от МВР. През последните месеци „любопитни” граждани и журналисти поискаха информация, свързана с действията на полицията при охраната около протестите. Хората се интересуваха за причините и отговорността в случаите на полицейско насилие или произвол, от основанието за събиране на лични данни на гражданите по протестите и др. Така през декември основателият на сайта desebg Христо Христов поиска информация за списъка на документите, свързани с охраната на Народното събрание, броят на командированите служители и др. Достъп до информацията той получава след законоустановения срок и след вече подготвена жалба срещу мълчаливия отказ (http://desebg.com/2011-01-12-14-11-13/1698-2014-02-11-15-41-05 ). От подобни забавени отговори от институцията се оплакват и други журналисти и граждани. Лесно можем да си представим, колко по-удобно ще стане за вътрешния министър, ако не се налага изобщо да отговаря на заявления за достъп до информация, а си мълчи, както ще му позволят новите разпоредби.

През последните две години станаха известни случаи, в които от ведоството отказват информация, която се отнася до публични личности. Такъв е случаят с броя на влизанията на депутата Делян Пеевски в страдата на институцията /заявление на журналиста Росен Босев от в.”Капитал”/, разрешителното за оръжие на партийния лидер Волен Сидеров /заявление на журналиста Юлиан Христов от „Офнюз”/и наградното оръжие на главния прокурор и бивш председател на окръжен съд Сотир Цацаров /заявление на Българския институт за правни инициативи/. Подобни искания на информация лесно могат да се отбиват като накърняващи изпълнението на функциите на МВР или застрашаващи обществения ред. Обяснение защо смята така, министърът няма да дължи, а както видяхме, ще може и въобще да си замълчи.

След 2008 г. от МВР започна практика на по-голяма откритост по отношение на предоставяне на достъп до договори за обществени поръчки и информация, свързана с финансови разходи. Благодарение на осигурения достъп през 2011 г. журналисти от в.„Сега” и „Дневник” направиха разследвания на практиката с дарения, вследствие на което сега тя вече е забранена. Лесно можем да си представим, че на тази разширена прозрачност на институцията ще бъде сложен край, при широките възможности, които новият закон предвижда за ограничаване на достъпа до обществена информация.

Очакваме народните представители да обсъдят сериозно мотивите на ветото и да вземат разумно решение в обществен интерес. Нека да има стабилност в обществото, но нека да има и прозрачност на институциите, за да знаем какво, как и защо правят. МВР е министерство, от което очакваме реформиране и работа в полза на гражданите, а не непрозрачност и безотчетност за действията.

Районният съд във Варна прие подаването на сигнали за защитено слово

05.06.2014 г.
Александър Кашъмов

На 5 юни 2014г. Варненският районен съд оправда общественика Кънчо Бонев по обвинение за клевета, повдигнато от началника на местната служба по картография и кадастър, Красимира Божкова -Кателиева.

Конфликтът между тях назря с инцидента от 24 април 2012г., когато Бонев бе бит от охранител на службата при опит да получи достъп до обществена информация. Вместо да бъде разследвана администрацията за този странен подход към гражданина, прокуратурата заведе срещу него дело за хулиганство, което приключи през 2013г. с оправдателна присъда. В настоящото дело Кателиева се оплаква от подадена в Министерството на регионалното развитие и благоустройството жалба срещу нея по случая, в която са споменати и съмнения за корупция.

Според защитника на Бонев, адв. Кашъмов от Програма Достъп до информация, подателите на сигнали за корупция се ползват с международна и законова защита. Свободата на изразяване на мнение и разпространяване на информация е основно човешко право, гарантирано с Европейската конвенция за правата на човека и може да се ограничава само по изключение, при сериозни доказателства и тясно определени основания.

Делото е част от титаничната битка на група варненски граждани, известна като „казуса Алея първа“, по който се подлагат на съмнение действия на държавни институции, довели до придобиване на земя край градския бряг от групировката ТИМ. По делото бяха разпитани свидетели и на двете страни и представени документи, свързани с териториите по Алея първа, много от които получени по реда Закона за достъп до обществена информация. Съдия Христо Минев постанови решението си след внимателно преглеждане на доказателствата и изслушване на тезите на спорещите.

Тази малка наглед победа има голямо значение за демократичната общност във Варна, защото показва, че упоритото отстояване на принципни позиции и основните човешки права, както и функционирането на независим съд са в състояние да променят съществено живота на хората. В трудната ситуация на Варна това събитие е знак, че със собствени сили гражданското общество в България може повече.

Публикацията е подготвена с участието на активни граждани във Варна