Президентството публикува и втората стенограма от срещата за КТБ след съдебно дело

07.07.2017 г.
Александър Кашъмов

Президентството публикува и втората стенограма от срещата, свързана с КТБ, проведена на 14 юли 2014 г. Документът, който бе маркиран с гриф за сигурност „поверително” е декласифициран. Някои думи са заличени, подобно на предишната публикувана стенограма.  С Решение № 3750 от 05 юни 2017 г. по адм.дело № 1781/2017 г. Административен съд – София град, 40 състав, отмени отказа за предоставяне на стенограмата от 14 юли 2014 г. като незаконосъобразен. Делото бе заведено от журналиста от телевизия Би Ай Ти Илия Вълков срещу отказ на главния секретар на президента от февруари 2017 г. Решението влезе в сила, тъй като институцията реши да не го обжалва.

Този е петият случай в историята на прилагането на Закона за достъп до обществена информация (2000), по който благодарение на дело, водено с подкрепата на ПДИ, бе разсекретен документ, класифициран като държавна тайна.  Предишните декласифицирани документи са:

1)     2004 г. -  Правилника за опазване на държавната тайна в Народна република България от 1980 г. , поискан от ПДИ;

2)     2007 г. – около 100 тома с документи на Националната разузнавателна служба (НРС) по заявление на журналиста Христо Христов, създател на сайта Държавна сигурност.com (тогава работещ за „Дневник”);

3)     2009 г. -  договорът на Министерството на финансите с фирмата Краун Ейджънтс за реформа в митниците, поискан от ПДИ;

4)     2014 г. – докладите на прокуратурата относно злоупотребата със специални разузнавателни средства, поискан от Росен Босев от в.”Капитал”.

Разсекретяването и оповестяването на тези документи доведе до повече прозрачност на институциите, публикации и по-задълбочени изследвания.  Получените от НРС документи послужиха за написването на повече от едно изследване от Христов, като централно място заема книгата „Двойния живот на агент Пикадили”.

Очакваме изследователите на случая КТБ да попълнят пъзела на фактите и анализите си с информацията, която до момента не бе обществено достъпна.

Прозрачността е сила, търсете истината чрез достъп до документи!

 

Промушен без обсъждане законопроект накърнява правата на гражданите

26.06.2017 г.
Александър Кашъмов

Наскоро обществеността с изненада узна, че на 1 юни 2017 г. група депутати от управляващата партия ГЕРБ са внесли в парламента проект за изменение и допълнение на Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Обществено обсъждане на проекта не е обявявано и провеждано, но въпреки това преди няколко дни той бе приет на първо четене от Народното събрание. Преди това текстът, предвиждащ сериозни изменения и допълнения, е бил скоростно изстрелян през пет парламентарни комисии, които са разгледали документа в обем от 97 страници в късия период от 7-ми до 21-ви юни 2017. На 22 юни законопроектът вече е приет на първо четене в пленарно заседание.

Засягане защитата на всички основни права

Обратно на твърденията в мотивите, планираните изменения са съществени и не се „запазва философията, концепцията, основните принципи, структурата” на АПК (вж. стр.1 от мотивите). Това обяснение вероятно е предназначено да омаловажи липсата на обществено обсъждане. Законът обхваща огромна част от защитата на основните права на гражданите срещу възможен произвол от страна на изпълнителната власт и други държавни органи, които осъществяват публични функции. Тук попада защитата на всички Конституционно гарантирани права, като например правото на труд (държавни служители и др.), пенсионно осигуряване, личен статут (бежанци), гаранция срещу 24-часово полицейско задържане, жилище и личен живот (настаняване, изваждане, събаряне на жилища), право на собственост (отчуждавания), защита на децата, защита на личните данни, право на достъп до информация, защита на чиста и здравословна околна среда, образование, здравеопазване, хора с увреждания, политически избори и много др.
Закъде бързат народните избраници, кой е изработил проекта, защо не е проведено никакво обществено обсъждане и защо текстът е публикуван на сайта на парламента в pdf снимка формат (така че да е затруднено четенето и търсенето в него)? Тези въпроси напират и като че ли не намират достатъчно ясен отговор в публично достъпната информация. А този отговор е важен, тъй като е сериозно нарушена подобрената само преди 7 месеца процедура по обсъждане на законопроекти (предвидена в Закона за нормативните актове).

Липса на обществено обсъждане

От мотивите на проекта става ясно, че са взети предвид единствено становища, постъпили по предходни законопроекти. Това се потвърждава и от липсата на данни да е провеждано обществено обсъждане по настоящия проект. Този подход разбира се, е недопустим и не може да се приеме за съобразен със закона. Липсва какъвто и да е анализ как проектът ще се отрази на защитата на основните права и достъпа до правосъдие. Липсва и анализ какви проблеми са констатирани при цялостното прилагане на АПК, които да налагат предложените промени. Е, някои проблеми са изложени, като например това, че „таксите [за касационно обжалване] са символични … и не отговарят на икономическите условия в страната”, а косвената последица била „създаване на предпоставки за злоупотреба с правото на жалба” (стр.3 от Доклад за оценка на въздействието). Вероятно в една развита демокрация заявката, че ще се ограничи достъпът до правосъдие в името на борба със „злоупотребата с правото на жалба” ще е достатъчна, за да бъде незабавно отхвърлен споменатият проект. Като друга причина за промените е посочено наличието на противоречива съдебна практика, без анализ на различните решения (от които е посочено само едно – вж. стр.4, т.4 от мотивите). Коментира се и бавното правосъдие, без да се адресира въпросът, че то е най-вече във ВАС и че едни отделения разглеждат делата много по-бързо от други, който повдигнахме миналата година.
При тези обстоятелства, който е успял, спешно и набързо е внесъл становище. Това са сторили организации като Стопанската камара и Националното сдружение на общините, а също така и три от министерствата, които е следвало да бъдат консултирани предварително, както повелява законът и разумът, но очевидно са били поставени в положение да изразяват позиция пост фактум наред с гражданските структури. Всички представени становища са критични. В становището на Министерството на правосъдието (което, да подсетим народните избранници, подготвя например становищата относно конституционността и законосъобразността на проектите на закони) се изтъква на първо място, че проектът предвижда „значителни промени в действащия АПК“ и „се срещат положения, които следва да бъдат подложени на допълнителен дебат“. В становището на Министерството на икономиката пък направо е заявено:“ Считаме, че предвид значимостта на предложените законодателни промени и тяхното съществено отражение върху множество нормативни актове от различен ранг, същите следва да бъдат подложени на широко обществено обсъждане и да бъдат формулирани след задълбочен експертен анализ“. След като видимо е нарушена процедурата по обществено обсъждане на значителни промени със съществено значение, и от това са удивени и представителите на изпълнителната власт, какъв друг извод да си направи обществото, освен за лобистки промени?

Кой е работил по проекта?

Ясен отговор на този въпрос няма. Преди внасянето на проекта, според официалната информация, е действала група юристи, която не става ясно дали го е подготвила, обсъдила или и двете. От текста на проекта с мотивите (стр. 80 от общия файл) узнаваме, че проектът е „разгледан с положителни препоръки“ от комисия към Върховния административен съд (ВАС), председателствана от заместник председателя на ВАС, с участието на двама от осемте председатели на отделения във ВАС, съдебен помощник (забележително!?), двама професори по административно право и адвокат, представен като академичен деятел. Проектът е бил докладван пред комисията от двама от собствените й членове, което засилва съмнението за неясна разделителна линия между изработване и обсъждане на проекта. От друга страна, изрази като „производства по частни жалби, направени в касационното производство” (чл.235а от проекта) показват ясно, че едва ли върховните съдии дори са поглеждали, камо ли преглеждали текстовете, след като проблемът е с българския език, а не с правно-техническата издържаност”.

Отделно от това, следва да се отбележи, че е крайно проблематично промени в законодателството да се обосновават единствено с това, какво смятат определени съдии или адвокати. Това е не само защото много други съдии, адвокати, прокурори, държавни експерти, граждански организации, фирми и граждани могат да мислят и вероятно мислят точно обратното. По начало според Конституцията съществува разделение на властите. Не е редно едновременно да пишеш законите и да правораздаваш по тях, защото това съсредоточава огромна власт в ръцете на едни и същи хора. Неразбирането на това от страна на народните представители – вносители на промените, говори за зле научен урок по демокрация.

Естеството на промените

Водещи в проекта за изменение на АПК са две линии – драстичното повишаване на таксите и разходите за административно правосъдие във вреда на жалбоподателите и митичното електронно правосъдие. Относно държавните такси се предлага „съвсем умерено увеличаване на размера”. Под „съвсем умерено” вносителите имат предвид увеличаването на таксата по касационно обжалване и отмяна на влезли в сила решения за гражданите 18 пъти (т.е. от 5 лв. на 90 лв.), за неправителствените организации – 90 пъти (от 5 лв. на 450 лв.), а за търговските дружества – 9 пъти (от 50 лв. на 450 лв.). Така разбираме и кои, според вносителите, са основните „злоупотребяващи с правото” на административно правосъдие – това са неправителствените организации и гражданите.
Така става ясно и къде основно „удря” законопроектът – по защитата на основни човешки права. Проблемът не спира дотук. При дела с интерес държавната такса става максимум 3400 лв. при интерес до 10 млн. лв. и максимум 9 000 лв. при интерес над 10 млн. лв. Дотук добре, можем да кажем, че е редно съдебната система да бъде финансирана от жалбоподателите с такива интереси. Пропуска се обаче дребният проблем, че според практиката на ВАС неправителствени организации (НПО), които се опитват да защитават гражданите от „тъмни” проекти като АЕЦ „Белене” и други схеми в областта на ядрената енергетика например, са осъждани да плащат разноски по делата на базата на цената на съответния обект. По дело, в което НПО-та дръзнаха да поставят въпроса , не следва ли да се направи оценка на въздействието върху околната среда при продължаване на експлоатацията на два ядрени реактора, (след като за изтеклия срок на млечни продукти се водят шумни медийни дебати), бяха осъдени да платят на инвеститора хонорари в размер на десетки хиляди левове (срв. Решение по адм. дело № 8370/2016 г. на ВАС, Седемчленен състав). Лесно можем да си представим какъв ще е ефектът, като се постави и предварителна преграда във формата на такса по касационно обжалване или отмяна.
В допълнение към увеличената по този начин такса се добавя изискване касационната жалба и молбата за отмяна на влязло в сила съдебно решение да бъдат подписани от адвокат. Тоест, въпреки че гражданите не са длъжни да знаят закона по административните дела, а съдилищата следва да разгледат от всички страни законосъобразността на обжалваните административни решения, действия или бездействия, при касационното обжалване и отмяната на влезли в сила съдебни решения изведнъж ще поемат изцяло защитата на своята кауза. Следва да се отбележи, че смисълът на административното правораздаване е не само жалбоподателят, но и цялото общество да се ползва от плодовете на съдебния контрол. Затова съдилищата са длъжни да обсъдят изцяло законността на административните актове, в делата участва прокурор, а участието на жалбоподателя е евтино и без задължително участие на адвокат. Това решение е характерно и за развитите демокрации, а не само за България. И после в мотивите ще ни уверяват, че не се променяла „философията и принципите” на закона!
Под благовидния предлог за въвеждане на електронно правосъдие, вносителите предлагат да се въведе уведомяване по електронна поща, където гражданите, които имат такава, да получават съобщения за решения, които засягат съдбата им. В текста на проекта изрично се подчертава, че засегнатият ще се смята за получил съобщението „независимо дали същото е било прочетено от получателя”. Следва да се обърне внимание, че и сега редица съдилища имат добрата практика да обменят документи по електронна поща, без обаче от това да следват негативни за страните по делата последици. Практиката обаче показва, че нерядко електронните съобщения не се получават поради технически или административни проблеми. В проекта не са предвидени гаранции за сигурност на електронната комуникация, което е съществен пропуск от гледна точка на защитата на основните права. Излиза, че при техническа грешка или пропуск административен акт с неблагоприятни последици ще се смята за влязъл в сила поради уж изтекъл срок за обжалване. Така без да знае, че е издаден неблагоприятен за него акт, гражданинът ще бъде лишен от възможността да го обжалва.
В допълнение се предвижда възможността за устно уведомяване (за решения, които засягат основни права), а като капак на всичко се въвежда всеобщо задължение за адвокатите, които практикуват по административни дела, да си набавят електронни подписи. За сравнение трябва да осведомим вносителите, че например Европейският съд по правата на човека, който е започнал пилотно електронна комуникация с адвокатите по дела, я осъществява постепенно, след получаване на изричното съгласие на адвоката и в специално създадена за целта платформа, а не чрез несигурна ”електронна поща”.
В текста има още много предложения, които времето не стига да бъдат коментирани. Когато промените са без истинска оценка на въздействието, основана на анализ на цялостното прилагане на закона и широко обсъдена с всички заинтересовани, тогава не можем да очакваме и качествени текстове, адресиращи реалните проблеми. И във всеки случай имаме пълното право да се отнасяме с максимално подозрение към промени, вдъхновени от възгледа, че гражданите и техните организации са „злоупотребители” с правата и спокойствието на съдиите, които не заслужават друго, освен скъпо правосъдие, което да намали шансовете им за справедливост.

Екологичното министерство заяви, че не е правило нищо по проекта „Белене” от 30 март 2012 г. до момента

16.06.2017 г.
Александър Кашъмов

„За периода от 30 март 2002 г. до момента не са провеждани процедури по глава шеста от Закона за опазване на околната среда за инвестиционно предложение „Изграждане на ядрена централа на площадка „Белене” – това заяви в отговор по Закона за достъп до обществена информация (ЗДОИ) Министерството на околната среда и водите (МОСВ). Правителственото решение от 29 март 2012 г. за прекратяване на проекта „Белене” създава задължения за министъра на икономиката, енергетиката и туризма за привеждането му в изпълнение, но не и за екологичното министерство, гласи писмената справка, предоставена по реда на ЗДОИ.
Отговорът по ЗДОИ е на заявление, подадено от Екологично сдружение „За земята” със съдействието на Програма достъп до информация. Институцията бе запитана вземала ли е управленски решения и мерки, насочени към изпълнение на Решение № 260 на Министерския съвет от 29 март 2012 г. за отмяна на решението за изграждане на ядрена централа на площадка „Белене”.
Отговорът по ЗДОИ е кратък и стегнат и не хвърля светлина върху причината в медийното пространство да се изявяват различни лица, придобили известност около съмнителния проект, и да говорят за „рестартиране” на проекта, „варианти” и други подобни. В заявлението за достъп до информация обаче изрично е подчертано, че въпросите в него се поставят по причина на това, че ”в общественото пространство изобилства от неточни, смущаващи, противоречащи си и като цяло – волни интерпретации на настоящото положение на нещата”. Министерството деликатно се е въздържало от коментар по така изразеното притеснение.
Проектът за изграждане на ядрена централа на площадка „Белене”, преустановен в началото на 90-те години, бе тихомълком възобновен с правителствено решение от 29 април 2004 г. (кабинет Сакскобурготски). Разкрито по реда на ЗДОИ от неправителствената организация НД „Екогласност”, това решение бе оспорено в съда, което доведе до издаване на ново решение през април 2005 г. Основен проблем на проекта, покрай изтичането на огромни средства в консултантски джобове без следа, бе липсата на оценка на управлението на получените в резултат на работата на централата отработено ядрено гориво и радиоактивни отпадъци. През 2006 г. петчленен състав на Върховния административен съд прие, че липсата, а не съществуването на такава оценка подлежи на доказване. Така тогавашната тройна коалиция (БСП, НДСВ и ДПС) получи зелена светлина да процедира по проекта, възлагайки поръчки.
Заобиколеният с тайни, съмнения и нередности проект бе изцяло прекратен от първото правителство на ГЕРБ през 2012 г. Това означава, че рестарт е възможен единствено при стартиране на процедурата от нулата. Платените наскоро стотици милиони евро на фирмата „Атомстройекспорт”, осъдила българската НЕК пред арбитраж, очевидно не доведоха до осветляване на цялата информация около проекта, нито до желание да се преустановят опитите за рестартиране, корупционните практики и наливането на публични средства в „каца без дъно”.
Въпросът е, че обществото е в недоумение какво означават интервютата и недомлъвките, че проектът ще се „рестартира”, „възобнови” и др. подобни, особено при положение, че в правовата държава важните политически решения се вземат и изпълняват по стриктно предписаните законови процедури.
Най-сетне, в чл.14, ал.2, т.2 от ЗДОИ е записано, че институциите са длъжни по своя инициатива да съобщават информация, която „опровергава разпространена недостоверна информация, засягаща значими обществени интереси”. Ако информацията, отнасяща се до разходването на милиарди лева и до строеж на ядрена централа в земетръсна зона и други публично известни от обществената дискусия обстоятелства не засяга „значими обществени интереси”, то стои въпросът коя изобщо информация ги засяга.
Надяваме се и очакваме отговорните институции – МОСВ, което вече знаем, че не е предприемало стъпки от април 2012 г., и Министерството на икономиката и енергетиката, което според МОСВ е отговорно за изпълнението на правителственото решение от 29 март 2012 г., да приложат разпоредбата на чл.14, ал.2, т.2 от ЗДОИ и да съобщят на обществеността точната и пълна информация относно състоянието на нещата по тази тема в момента.

Съдът отмени отказа да се предостави стенограмата за КТБ от 14 юли 2014

07.06.2017 г.
Александър Кашъмов

С решение от 5 юни 2017 г. по адм.дело № 1781/2017 г. Административен съд – София град (АССГ) отмени отказа да се предостави достъп до втората стенограма за консултациите по казуса КТБ, проведени при президента на 14 юли 2014 г. Делото бе заведено от журналиста от Би Ай Ти Илия Вълков и се води с подкрепата на ПДИ.
Решението бе оповестено, след като преди по-малко от месец АССГ отмени по жалба на Биволъ отказ на главния секретар на президента да предостави първата стенограма от консултациите, проведени на 29 юни 2014 г. (адм. дело № 1178/2017 г.)
Проведените при президента през 2014 г. обсъждания с участието на президента, лидери на партии, народни представители, министри и членове на УС на БНБ са от малкото недостъпни до ден днешен данни относно фалиралата преди 3 години четвърта по големина в страната търговска банка. Публикуваната до момента информация по казуса е в огромен обем и обхваща анализи, 25 постановления на прокуратурата за привличане на обвиняеми, публични регистри на кредитополучатели и вложители, книга, разследващ сайт и десетки статии и позиции в медиите. Остава обаче неизвестно как политическите лица са стигнали до изводите и решенията относно банката, които запазиха стабилността на банковата и финансовата система. Същевременно многото ощетени и цялото общество очакват да видят ще се изнесе ли цялата истина по случая, ще понесе ли някой отговорност за противоправни действия и бездействия, ще се гарантира ли в бъдеще сигурността на сектора.
Въпреки че и двете стенограми съдържат обсъждания на политиците по казуса КТБ, първата от тях бе отказана от президентството като професионална тайна по Закона за кредитните институции, а втората – като държавна тайна. Преди месец съдът прие, че отказът да се предостави документът от 29 юни 2014 г. е незаконосъобразен, тъй като не става въпрос за информация, придобита за целите на банковия надзор или във връзка с него, а само такава информация представлява професионална тайна по смисъла на закона и обхватът й не може да се тълкува разширително. На срещата всъщност са обсъдени опитите за дестабилизиране на банковата система и необходимите мерки за гарантиране на банковата стабилност в страната. Отделно, според съда, стои въпросът, ако е имало обстоятелства, които да се считат за професионална тайна, те продължават ли да са такава след огласяването им на тази среща.
В новото решение съд приема, че президентството незаконосъобразно се е позовало на класифициране на информацията като държавна тайна, за да откаже достъп. Безспорно информацията е свързана с обществения живот – касае се за обсъжданията и решенията по повод възникналата банкова криза – въпрос с особено голяма обществена значимост. Според съда наистина към юли 2014 г. оповестяването на тази информация би довело до повишаване на напрежението в обществото с непредсказуеми последици. Всички събития обаче са с давност от около 3 години и данните, изнесени пред участниците в консултацията от 14 юли 2014 г., отнасящи се до финансовата стабилност на държавата и националната сигурност, са изгубили своята актуалност. Съдът отбелязва, че в отказа не са изложени мотиви какво е наложило класифицирането на информацията. Отказът на достъп в тези случаи не може да се постановява „по презумпция“. Законът не освобождава институциите, а напротив – задължава ги да изложат мотиви от фактическа страна и при основанието за отказ, свързано с твърдение за наличие на класифицирана информация.
От друга страна, от доказателствата става ясно, че при всяко положение не цялата стенограма съдържа информация, която може да бъде определена като „държавна тайна“. Така например, не може да бъдат такава тайна мненията и становищата на присъстващите на срещата. Не е извършена и преценка за предоставяне най-малкото на частичен достъп до стенограмата. Публикуваното през 2014 г. изявление на президента Плевнелиев пък не може да се приеме за предоставен частичен достъп, тъй като в него липсва конкретика и не се съдържа възпроизвеждане на позициите на представителите на изпълнителната власт и парламентарно представените партии, нито предложенията за решаване на проблема. Същевременно, предвид значителния период от време, изтекъл до момента, информацията не може да се защити с ограничението, приложимо за мненията, препоръките и становищата, което позволява чл.13, ал.2, т.1 от Закона за достъп до обществена информация (ЗДОИ). Това е така, тъй като това ограничение може да се прилага само за срок от две години.
Решението на административния съд съответства на конституционната основа и стандартите на Европейската конвенция за правата на човека, според които правото на информация е принципът, а неговото ограничение е изключение (вж. Решение № 7 от 4 юни 1996 г. на Конституционния съд по конст. дело № 1/1996 г.). Според тези принципни положения, правото на информация може да се ограничава само с цел защита на конкуриращо право или правнозащитен интерес, и то когато от неговото удовлетворяване би произтекла вреда. Дори да произтича вреда от предоставянето на обществена информация, тя пак трябва да се предостави, ако вредата от запазването й в тайна е по-голяма.
Според Конституционния съд и Европейския съд по правата на човека, „правото на информация се отнася не само до „информация“ или „идеи“, които намират благоприятен прием или не се считат за обидни или са приемани с безразличие, но също така и за тези, които обиждат, шокират или смущават държавата или която и да е друга част от населението“, тъй като „такива са изискванията на плурализма, толерантността и търпимостта, без които едно „демократично общество“ не би могло да се нарече такова.„ В този дух трябва да намерят отговор и останалите въпроси около публичността на стенограмите, които бяха повдигнати в рамките на обществения дебат, но не са сочени като основание за отказ от администрацията на президента Радев. Сред тях съмнителна е легитимността на запазването на вечна конфиденциалност на обсъжданията при президента. Наистина, участниците в такива срещи трябва да могат свободно да изразяват мненията и становищата си, за да може те да са полезни за обществото, което обосновава обществен интерес от запазване в тайна за определен срок. От друга страна, според стандарта на Конституцията и Европейската конвенция за правата на човека политиците са длъжни да търпят засилен обществен интерес и критика от обществото, тъй като съзнателно и неизбежно са се подложили на близко наблюдение от гражданите и медиите. По тези причини защитата на информацията, която трябва да се прилага винаги стриктно, при стеснително, а не разширително тълкуване, е законодателно ограничена с максимален срок от две години. Що се отнася до държавната тайна, тази защита от публичност също следва да се предприема само по изключение и само за защита на сведения, а не на мнения. Не бива да се забравя също, че доверието на гражданите в институциите е гръбнакът на демокрацията и е също средство, в редица случаи по-ефективно от тайната, за защита на националната сигурност и стабилността. Това доверие неизменно върви ръка за ръка с прозрачност и отчетност на управлението пред обществото. Тези са стъпките, които следва да отчете сега държавният глава – носител на най-високата по степен на легитимност власт в държавата, изпълнявайки стриктно и в духа на Конституцията съдебните решения, и да разкрие стенограмите.

Време е заседанията и срещите на властта да станат по правило публични

05.05.2017 г.
Александър Кашъмов

Въпросът дали е приемливо главният прокурор да посещава частен офис с цел среща с бизнесмен не е напълно непознат за българското общество. Като че ли поведението на висшите държавни фигури се нуждае от едно по-прецизно определяне.
През последните 10-15 години имаше редица казуси, отнасящи се до прозрачността на регламентирани заседания на колективни органи на власт и дори обществени обсъждания. Първото дело по ЗДОИ, заведено от журналист в България, бе на Алексей Лазаров от в.”Капитал” срещу отказа на администрацията на кабинета Сакскобурготски да предостави съдържанието на стенограмата от първото правителствено заседание. Спечелването на това дело пред Върховния административен съд през 2002 г. даде тласък на реформата и 7 години по-късно, през 2009 г. новоизбраното първо правителство на Бойко Борисов даде заявка за прозрачност чрез създаването на практиката по публикуване на тези стенограми в интернет. Както често се случва, „царят дава, пъдарят не дава”, тъй като практиката по непрозрачност на записи от заседания продължи по отношение на комисии, работни групи и дори проведени по реда на Закона за опазване на околната среда обществени обсъждания. Практиката на съдилищата, че такива записи следва да са публични и могат да се отказват само по изключение, е категорична и последователна, но воденето на едно такова дело може да отнеме две години. Решението на проблема изисква законодателен подход.
Не по-малко важен се оказва въпросът относно срещи на представители на властта по служебни въпроси. Въпросът дали записът от срещата на президента Георги Първанов с вицепремиера Симеон Дянков може да бъде публичен, породи през 2010 г. последвалото съдебно дело срещу отказ на президенството да предостави на журналиста Лъчезар Лисицов от „Десант” достъп до стенограма от срещата между президента и руския премиер Владимир Путин. След решение на АССГ през 2010 г. тази информация бе публикувана в интернет страницата на президентството. По повод отказа на Министерството на вътрешните работи да предостави на Росен Босев от в.”Капитал” информация по въпроса дали народния представител Делян Пеевски е влизал в сградата на министерството, кога и с кого се е срещал, бе постановено окончателно съдебно решение, с което министерството бе задължено да предостави искания достъп. Регламентираната публичност на записите относно такъв вид срещи също би за повишена откритост на управлението, без да се прибягва до съдебни дела за всеки един случай.

Отделен пък е въпросът от какви неформални срещи е редно да се въздържат висшите държавни служители. Срещите на министър със съдия, разглеждащ конкретно дело, или присъствието му на яхта с определени хора, могат да поставят въпроса за интегритета на съответната личност. Такъв е и рискът, който поема главният прокурор, посещаващ частен офис с цел среща с бизнесмен. Поведението на висшите фигури в тези случаи също е редно да бъде съобразено с определени предварително установени стандарти.

Недопустимо е да се изисква ЕГН и електронен подпис от заявителите по ЗДОИ

01.02.2017 г.
Александър Кашъмов

На интернет страницата на президента на Република България, в секция „Електронни документи” е създаден „Портал за електронно обслужване и подаване на документи”. Очевидно порталът е създаден с благородното намерение да се подпомогнат гражданите, които желаят дистанционно да подадат жалби или молби, да го сторят бързо и лесно и да бъдат съответно удобно обслужени от администрацията на президента. Записано е, че „за успешна работа с портала е необходима регистрация с актуални и достоверни данни за контакт”. Предоставени са контакти и е определен служител относно въпроси, свързани с техническа помощ при работа с портала.

По електронен път могат да се подадат пет вида електронни документи – молба, жалба, искане, заявление по реда на Закона за достъп до обществена информация (ЗДОИ) и заявление за стаж към администрацията.

Бланката за заявление по ЗДОИ включва полета за имена, единен граждански номер, данни на паспорт и постоянен адрес. Регистрацията за подаване на документи в портала предполага задължително предоставяне на данни за две имена и ЕГН или ЛНЧ (личен номер на чужденец). В бланката е предвидена възможност за подписване с електронен подпис.

За подаване на молби за опрощаване на задължения към фиска или помилване подобна  идентификация е напълно логична и необходима. Различно съгласно закона обаче е положението при заявлението за достъп до обществена информация. Съгласно чл.25, ал.1 от ЗДОИ, заявителят следва да посочи единствено трите си имена (ако е фирма – наименованието и седалището) и адреса за кореспонденция. Според трайната практика на Върховния административен съд, изискването на всякакви други данни за заявителя е нарушение на закона. В това отношение съдебната практика е в унисон с международните стандарти. Според чл. 4, ал.3 от първия международен инструмент, посветен на достъпа до обществена информация – Конвенцията за достъп до официални документи, приета от Съвета на Европа, „формалностите във връзка със заявленията не трябва да превишават необходимото за разглеждането на заявлението”. Законодателното решение от заявителите да се изисква да посочват само имената си и адрес за кореспонденция не е случайно. То съответства на обстоятелството, че правото на достъп до обществена информация е основно право на всеки гражданин, гарантирано с Конституцията. Освен това, правото на информация на всеки един е равно на това на всеки друг, поради което не е необходимо да се идентифицира с подробности кой е подателят на заявлението. Свободата на информация е монета с две страни, при която държавата трябва да е колкото може по-прозрачна за гражданите, докато нейните институции следва да знаят за тях единствено най-необходимото, при защита на личните данни.

Същите бележки са валидни и за изискването да се подписват заявленията с електронен подпис. Върховният административен съд е изложил подробни мотиви защо не се допуска да се изисква електронен подпис при подаване на заявление по ЗДОИ. По-важното обаче е, че с изрично изменение и допълнение на ЗДОИ от декември 2015 г. бе забранено на администрацията да изисква от заявителите електронен подпис (чл.24, ал.2 от ЗДОИ).

Казано просто, искането на обществена информация е основно право, гарантирано с Конституцията, също като правото на всеки да избира президент и народни представители. То не е административна услуга, при която администрацията може да изисква идентифициране на заявителите с ЕГН и лична карта, както и електронен подпис.

Следователно може да се препоръча на администрацията на президента да отстрани посочените пропуски и да се подготви по-добре да прилага закона, особено когато той урежда конституционно гарантирани права. И ако въпросът с кого да се задълбочава диалогът за избягване на конфронтацията е въпрос на политика, която по естеството си е променлива и зависи от външни и други обстоятелства, то въпросът как да се отнасяме с конституционните права на гражданите изисква строго спазване на правните принципи и на закона, както и вещина и постоянство в прилагането му.

 

 

 

ВАС: само граждани с правилно написано име имат право на достъп до съд

11.11.2016 г.
Александър Кашъмов

С Решение № 11784 от 03.11.2016 г. по адм. дело № 7188/2016, състав на пето отделение на Върховния административен съд (ВАС), прие, че жалбоподателите с неправилно написано име нямат право на съдебна защита срещу откази на достъп до обществена информация. В резултат обезсили постановеното от Административен съд – Бургас решение в полза на заявител журналист, на когото е отказана информация от областната дирекция на МВР. Мотивите на ВАС са следните:

„От приложените по делото пред първата инстанция на л.28-30 доказателства се установява, че в Национален автоматизиран информационен фонд „Национален регистър на българските лични документи” не фигурира физическо лице с посочените в заявлението имена, т.е. липсва субект на правото.” В действителност се проблемът е в една буква от едното име на жалбоподателя.

За пълнота трябва да поясним, че съдът не се е изкушил да поиска от жалбоподателя да изясни въпроса с името си, както впрочем го задължава чл.158, ал.1 от Административнопроцесуалния кодекс.

Според международните стандарти, всеки има равно право на достъп до обществена информация. Според приетата и открита за подписване през 2009 г. Конвенция за достъпа до официални документи, държавите могат да допускат разглеждане дори на анонимни заявления за достъп до информация. Държавните институции от друга страна не могат да изискват от заявителите да посочат причините за подаване на заявление, според най-старите стандарти на Съвета на Европа (1981). Нещо повече, според измененията в Закона за достъп до обществена информация (ЗДОИ) в сила от януари 2016 г., при три подадени заявления институциите ще трябва да публикуват информацията, т.е. да я направят достъпна за неограничен кръг хора (чл.15, ал.1, т.16 от ЗДОИ).

Очевидно тълкуването на ВАС не е в крак с тези разбирания. При цялото уважение към ролята и постиженията на този съд за утвърждаване на законността на решенията и действията на органите на държавна власт, трябва да отбележим, че използването на подобен формалистичен подход, за да се отреже пътят за съдебен контрол, е крайно разочароващо.

В учебниците по римско право се сочи един куриозен пример за сковано придържане към кухи формули в класическия римски процес, при което иск е могло да бъде отхвърлен, тъй като погрешно ищецът е посочил, че претендира право върху „лозови пръчки”  вместо върху предписаните във формулата “дървета”. Две хилядолетия по-късно имахме известни основания да предполагаме, че концепцията за правото е малко по-различна.

Оказва се обаче, че административното правосъдие в България действа както в зората на цивилизацията, противопоставяйки правния формализъм на реалната защита на правата. Оказва се възможно гражданин да бъде лишен от съдебна защита на основно човешко право (което е в основата на упражняването на всички останали основни човешки права, според Парламентарната асамблея на ООН) поради разлика в една от буквите на едно от имената му.

Изводите са в няколко посоки:

  1. Внимавайте как пишете името си, защото грешка в една буква (какъвто именно е случаят) може да доведе до липса на достъп до съд. Днес казусът е за достъп до информация, утре ще е по повод арест, полицейско насилие, право на живот и други.
  2. Не е важно кои сте вие, а какво пише за вас в информационните масиви на родната полиция, дори тя да е ответникът  по делото. Това е неотменима част от тълкуването на залегналото в началото на Конституцията положение, че върховен принцип са правата на личността.
  3. Все повече човешките решения се основават на техниката, в редица случаи без достатъчно гаранции за защита на правата в случай на грешка.
  4. Върховният административен съд показва известно отстъпление от практиката си от 2005 г., когато прие, че заявителят не следва да доказва кой е, щом по Конституция всеки има право на достъп до информация (Определение № 3335/2005 г. на ВАС и други). Особено забележително е предпочитанието да се обезсили решението в полза на заявителя, вместо да му се поиска уточнение за името, както е изисквал законът.