На кого пречи Комисията по досиетата?

20.04.2015 г.
Александър Кашъмов

В края на миналата седмица изненадващо бе внесен от народен представител законопроект за закриване на Комисията по досиетата (с по-дълго име по закона). http://parliament.bg/bills/43/554-01-79.pdf
През 25-те години на преход митологията на конспиративно-патриотарското възхваляване на комунистическите тайни служби не е преставала да витае. Наистина, крачка по крачка, година след година това митологично чудовище отстъпва назад под натиска на героичната епоха на човешките права и цивилизованост. Битката премина през атакуване на първия закон за документите на Държавна сигурност пред Конституционния съд през 1997 г., отмяната на този закон през 2002 г., дела срещу откази да се предоставят такива документи в периода 2002-2006 г. и приемане на новия закон с единодушие от парламента през декември 2006г.
Създадената по силата на закона от 2006 г. Комисия по досиетата свърши доста работа през изминалите години, проучвайки стотици хиляди документи и оповестявайки установена принадлежност на хиляди публични фигури – политически избраници, държавници и кандидати за публични длъжности. Благодарение на работата на изследователите се появиха изследвания и книги, основани на документи. Паралелно с осмислянето на тоталитарното минало се осигурява възможност за „информиран избор”, по думите на Конституционния съд, от страна на гражданите на народни представители, общински съветници и кметове, президент и вицепрезидент, евродепутати.
Дали и доколко кадрите на бившите служби и техни агенти дирижират, контролират или маркират прехода, остава неясно. Явни са обаче продължаващите опити за ограничаване на правото на обществото да знае повече за методите и представителите на тези служби, които продължават да влияят на общественото мнение или живот. Въпреки изминалия четвърт век, „тайните” от 50-те до 80-те години на миналия век се оказват ключово важни. Дали за националната сигурност, или за няколко прашасали скелета в гардероба, можем само да гадаем.
Свидетели сме на поредния опит да се ограничи достъпът до тези документи, след инспирирането на конституционно дело през 2011 г. (приключило с РКС № 4 от 2012 г.), тълкувателно дело пред Върховния административен съд (без решение поради прекратяване) и опити за отмяна на разпоредби от закона.
Мотивите към законопроекта обаче търпят сериозна критика.
На първо място, комисията била съставена на партийно-квотен принцип. Всъщност, това е единствената институция в България, която не е в плен на вечните партийни боричкания, белязали до втърсване обществения живот на прехода. С членовете си, избрани по предложение на различни парламентарно представени сили, комисията винаги действа в условията на плурализъм на мненията и дискусия. Да се иска обратното означава да се върви срещу демократичните механизми. Нежеланието да съществува институция, която да отразява различните мнения в обществото, е възможно да е израз на мъката по липсващата командно – партийна система, но не може да бъде легитимна причина за законова промяна.
Кои са тези „много документи”, за които четем в мотивите към законопроекта, „чието разкриване би увредило авторитета на България в международен план” не става ясно. Впрочем уважение може да заслужи само едно общество, което има смелостта да погледне прямо и анализира истината за своето минало, а не такова, което крие „мръсните тайни” в гардероба. В действителност авторитетът е резултат от възможността гражданите да оценяват критично действията на тези, които са упражнявали власт, а не от криенето на информация.
Внушава се без правно основание, че в документите на бившите служби има чувствителна информация, която подлежи на защита. Дори вносителят на законопроекта заявява, че е сезирал военната прокуратура за престъпление. Прегледът на приетия през 2002 г. Закон за защита на класифицираната информация (ЗЗКИ) показва, че допустимият срок за защита на документи като държавна тайна е 5, 15 или 30 години в зависимост от опасността от вреда и нивото на класификация. Той може да бъде удвоен с изрично разрешение на Държавната комисия за сигурност на информацията, като досега такъв прецедент не е публично известен. След изтичането на срока на защита, всеки документ става задължително общодостъпен за период от минимум една година. Засекретените преди 2002 г. документи следваше да бъдат преразгледани до 2003 г. съгласно § 9 от допълнителните му разпоредби. Според § 17 от преходните и заключителни разпоредби на закона за досиетата (с по-дълго название) пък съдържащата се в документите на бившите служби информация не се смята за класифицирана.
От този преглед се стига до безспорния извод, че целият документален архив на Държавна сигурност и бившето военно разузнаване са обявени за некласифицирана информация. Представата, че държавни тайни се сипят по пода на читалните на комисията и се разнасят навън, е подвеждаща. Същевременно в мотивите се премълчава съществуването на процедурата по чл.32 от закона за досиетата, според който не се разкриват документи, когато това би увредило интересите на Република България в международните отношения или би създало сериозна опасност за живота на дадено лице. Предложенията за такава защита се мотивират и внасят от съответната служба за сигурност в комисията, която ги обсъжда и гласува.
Да се размахва по телевизията документ с твърдението, че публичността му застрашава живота на [вече починал, както се изясни] гражданин, без проверка дали е поискана мотивирано защита на информацията, обсъдено ли е предложението и какъв е резултатът от гласуването на независимите комисари, е замяна на дължимия анализ със свободни интерпретации.
Включено е в ход и известно „парче” от плочата на бившите служби – че непрофесионалното заличаване на имена „осветлявало” методите на работа. Голяма част от тези методи, особено с давност отпреди 30 и повече години, гледаме в шпионските филми. На следващо място, заличаването на имена в документите е предвидено в закона средство за осигуряване на баланс между правото на информация и неговите ограничения. Според закона, гражданите и изследователите имат право да четат и имената в документите, но им се издават копия със заличени имена, като те подписват декларация за неразгласяване. Тоест, разпоредбата на закона е средство за предвиждане на ясна отговорност в случай на разгласяване на защитена информация. Нарушението й води до наказателна отговорност. До момента, с изключение на телевизионната изява по Нова телевизия на вносителя на законопроекта на 20 април 2015 г., не е известен случай на нарушаването на закона по този начин. Тоест, той наруши закона, за да обоснове предложението си за неговата отмяна.
Възниква естественият въпрос кому е притрябвало през 2015 г. да свързва авторитета на България с действията на мрачни актьори от отминали времена. Няма друго обяснение, освен че това е опит за хвърляне на мост към миналото, по който да минат „живите мъртви” от галерията, където си почиват. Разбира се, и да се стабилизира евентуалният отпор на съвременните разузнавателни служби да изпълнят задълженията си по закон да предадат всички свои архивни документи на Комисията по досиетата. Трогателно е предложението на народния избраник да се върнат прашните документи в архивите на разузнаването – същото, което с нокти и зъби бранеше по съдебни дела документите, разкриващи участието му в убийството на писателя Георги Марков през 1978 г. Може би и читалните за граждани, изследователи и журналисти ще преминат към законспирираните служби?
Ще бъде повече от полезно за общественото благо, ако народните избраници оставят скелетите в гардероба, където им е мястото, и насочат вниманието си към истинските потребности – повече прозрачност на управлението и реформиране на сектора за сигурност.

Етикети: , , , ,