Публикации с етикет “класифицирана информация”

Съдът отмени отказа да се предостави стенограмата за КТБ от 14 юли 2014

07.06.2017

С решение от 5 юни 2017 г. по адм.дело № 1781/2017 г. Административен съд – София град (АССГ) отмени отказа да се предостави достъп до втората стенограма за консултациите по казуса КТБ, проведени при президента на 14 юли 2014 г. Делото бе заведено от журналиста от Би Ай Ти Илия Вълков и се води с подкрепата на ПДИ.
Решението бе оповестено, след като преди по-малко от месец АССГ отмени по жалба на Биволъ отказ на главния секретар на президента да предостави първата стенограма от консултациите, проведени на 29 юни 2014 г. (адм. дело № 1178/2017 г.)
Проведените при президента през 2014 г. обсъждания с участието на президента, лидери на партии, народни представители, министри и членове на УС на БНБ са от малкото недостъпни до ден днешен данни относно фалиралата преди 3 години четвърта по големина в страната търговска банка. Публикуваната до момента информация по казуса е в огромен обем и обхваща анализи, 25 постановления на прокуратурата за привличане на обвиняеми, публични регистри на кредитополучатели и вложители, книга, разследващ сайт и десетки статии и позиции в медиите. Остава обаче неизвестно как политическите лица са стигнали до изводите и решенията относно банката, които запазиха стабилността на банковата и финансовата система. Същевременно многото ощетени и цялото общество очакват да видят ще се изнесе ли цялата истина по случая, ще понесе ли някой отговорност за противоправни действия и бездействия, ще се гарантира ли в бъдеще сигурността на сектора.
Въпреки че и двете стенограми съдържат обсъждания на политиците по казуса КТБ, първата от тях бе отказана от президентството като професионална тайна по Закона за кредитните институции, а втората – като държавна тайна. Преди месец съдът прие, че отказът да се предостави документът от 29 юни 2014 г. е незаконосъобразен, тъй като не става въпрос за информация, придобита за целите на банковия надзор или във връзка с него, а само такава информация представлява професионална тайна по смисъла на закона и обхватът й не може да се тълкува разширително. На срещата всъщност са обсъдени опитите за дестабилизиране на банковата система и необходимите мерки за гарантиране на банковата стабилност в страната. Отделно, според съда, стои въпросът, ако е имало обстоятелства, които да се считат за професионална тайна, те продължават ли да са такава след огласяването им на тази среща.
В новото решение съд приема, че президентството незаконосъобразно се е позовало на класифициране на информацията като държавна тайна, за да откаже достъп. Безспорно информацията е свързана с обществения живот – касае се за обсъжданията и решенията по повод възникналата банкова криза – въпрос с особено голяма обществена значимост. Според съда наистина към юли 2014 г. оповестяването на тази информация би довело до повишаване на напрежението в обществото с непредсказуеми последици. Всички събития обаче са с давност от около 3 години и данните, изнесени пред участниците в консултацията от 14 юли 2014 г., отнасящи се до финансовата стабилност на държавата и националната сигурност, са изгубили своята актуалност. Съдът отбелязва, че в отказа не са изложени мотиви какво е наложило класифицирането на информацията. Отказът на достъп в тези случаи не може да се постановява „по презумпция“. Законът не освобождава институциите, а напротив – задължава ги да изложат мотиви от фактическа страна и при основанието за отказ, свързано с твърдение за наличие на класифицирана информация.
От друга страна, от доказателствата става ясно, че при всяко положение не цялата стенограма съдържа информация, която може да бъде определена като „държавна тайна“. Така например, не може да бъдат такава тайна мненията и становищата на присъстващите на срещата. Не е извършена и преценка за предоставяне най-малкото на частичен достъп до стенограмата. Публикуваното през 2014 г. изявление на президента Плевнелиев пък не може да се приеме за предоставен частичен достъп, тъй като в него липсва конкретика и не се съдържа възпроизвеждане на позициите на представителите на изпълнителната власт и парламентарно представените партии, нито предложенията за решаване на проблема. Същевременно, предвид значителния период от време, изтекъл до момента, информацията не може да се защити с ограничението, приложимо за мненията, препоръките и становищата, което позволява чл.13, ал.2, т.1 от Закона за достъп до обществена информация (ЗДОИ). Това е така, тъй като това ограничение може да се прилага само за срок от две години.
Решението на административния съд съответства на конституционната основа и стандартите на Европейската конвенция за правата на човека, според които правото на информация е принципът, а неговото ограничение е изключение (вж. Решение № 7 от 4 юни 1996 г. на Конституционния съд по конст. дело № 1/1996 г.). Според тези принципни положения, правото на информация може да се ограничава само с цел защита на конкуриращо право или правнозащитен интерес, и то когато от неговото удовлетворяване би произтекла вреда. Дори да произтича вреда от предоставянето на обществена информация, тя пак трябва да се предостави, ако вредата от запазването й в тайна е по-голяма.
Според Конституционния съд и Европейския съд по правата на човека, „правото на информация се отнася не само до „информация“ или „идеи“, които намират благоприятен прием или не се считат за обидни или са приемани с безразличие, но също така и за тези, които обиждат, шокират или смущават държавата или която и да е друга част от населението“, тъй като „такива са изискванията на плурализма, толерантността и търпимостта, без които едно „демократично общество“ не би могло да се нарече такова.„ В този дух трябва да намерят отговор и останалите въпроси около публичността на стенограмите, които бяха повдигнати в рамките на обществения дебат, но не са сочени като основание за отказ от администрацията на президента Радев. Сред тях съмнителна е легитимността на запазването на вечна конфиденциалност на обсъжданията при президента. Наистина, участниците в такива срещи трябва да могат свободно да изразяват мненията и становищата си, за да може те да са полезни за обществото, което обосновава обществен интерес от запазване в тайна за определен срок. От друга страна, според стандарта на Конституцията и Европейската конвенция за правата на човека политиците са длъжни да търпят засилен обществен интерес и критика от обществото, тъй като съзнателно и неизбежно са се подложили на близко наблюдение от гражданите и медиите. По тези причини защитата на информацията, която трябва да се прилага винаги стриктно, при стеснително, а не разширително тълкуване, е законодателно ограничена с максимален срок от две години. Що се отнася до държавната тайна, тази защита от публичност също следва да се предприема само по изключение и само за защита на сведения, а не на мнения. Не бива да се забравя също, че доверието на гражданите в институциите е гръбнакът на демокрацията и е също средство, в редица случаи по-ефективно от тайната, за защита на националната сигурност и стабилността. Това доверие неизменно върви ръка за ръка с прозрачност и отчетност на управлението пред обществото. Тези са стъпките, които следва да отчете сега държавният глава – носител на най-високата по степен на легитимност власт в държавата, изпълнявайки стриктно и в духа на Конституцията съдебните решения, и да разкрие стенограмите.

На кого пречи Комисията по досиетата?

20.04.2015

В края на миналата седмица изненадващо бе внесен от народен представител законопроект за закриване на Комисията по досиетата (с по-дълго име по закона). http://parliament.bg/bills/43/554-01-79.pdf
През 25-те години на преход митологията на конспиративно-патриотарското възхваляване на комунистическите тайни служби не е преставала да витае. Наистина, крачка по крачка, година след година това митологично чудовище отстъпва назад под натиска на героичната епоха на човешките права и цивилизованост. Битката премина през атакуване на първия закон за документите на Държавна сигурност пред Конституционния съд през 1997 г., отмяната на този закон през 2002 г., дела срещу откази да се предоставят такива документи в периода 2002-2006 г. и приемане на новия закон с единодушие от парламента през декември 2006г.
Създадената по силата на закона от 2006 г. Комисия по досиетата свърши доста работа през изминалите години, проучвайки стотици хиляди документи и оповестявайки установена принадлежност на хиляди публични фигури – политически избраници, държавници и кандидати за публични длъжности. Благодарение на работата на изследователите се появиха изследвания и книги, основани на документи. Паралелно с осмислянето на тоталитарното минало се осигурява възможност за „информиран избор”, по думите на Конституционния съд, от страна на гражданите на народни представители, общински съветници и кметове, президент и вицепрезидент, евродепутати.
Дали и доколко кадрите на бившите служби и техни агенти дирижират, контролират или маркират прехода, остава неясно. Явни са обаче продължаващите опити за ограничаване на правото на обществото да знае повече за методите и представителите на тези служби, които продължават да влияят на общественото мнение или живот. Въпреки изминалия четвърт век, „тайните” от 50-те до 80-те години на миналия век се оказват ключово важни. Дали за националната сигурност, или за няколко прашасали скелета в гардероба, можем само да гадаем.
Свидетели сме на поредния опит да се ограничи достъпът до тези документи, след инспирирането на конституционно дело през 2011 г. (приключило с РКС № 4 от 2012 г.), тълкувателно дело пред Върховния административен съд (без решение поради прекратяване) и опити за отмяна на разпоредби от закона.
Мотивите към законопроекта обаче търпят сериозна критика.
На първо място, комисията била съставена на партийно-квотен принцип. Всъщност, това е единствената институция в България, която не е в плен на вечните партийни боричкания, белязали до втърсване обществения живот на прехода. С членовете си, избрани по предложение на различни парламентарно представени сили, комисията винаги действа в условията на плурализъм на мненията и дискусия. Да се иска обратното означава да се върви срещу демократичните механизми. Нежеланието да съществува институция, която да отразява различните мнения в обществото, е възможно да е израз на мъката по липсващата командно – партийна система, но не може да бъде легитимна причина за законова промяна.
Кои са тези „много документи”, за които четем в мотивите към законопроекта, „чието разкриване би увредило авторитета на България в международен план” не става ясно. Впрочем уважение може да заслужи само едно общество, което има смелостта да погледне прямо и анализира истината за своето минало, а не такова, което крие „мръсните тайни” в гардероба. В действителност авторитетът е резултат от възможността гражданите да оценяват критично действията на тези, които са упражнявали власт, а не от криенето на информация.
Внушава се без правно основание, че в документите на бившите служби има чувствителна информация, която подлежи на защита. Дори вносителят на законопроекта заявява, че е сезирал военната прокуратура за престъпление. Прегледът на приетия през 2002 г. Закон за защита на класифицираната информация (ЗЗКИ) показва, че допустимият срок за защита на документи като държавна тайна е 5, 15 или 30 години в зависимост от опасността от вреда и нивото на класификация. Той може да бъде удвоен с изрично разрешение на Държавната комисия за сигурност на информацията, като досега такъв прецедент не е публично известен. След изтичането на срока на защита, всеки документ става задължително общодостъпен за период от минимум една година. Засекретените преди 2002 г. документи следваше да бъдат преразгледани до 2003 г. съгласно § 9 от допълнителните му разпоредби. Според § 17 от преходните и заключителни разпоредби на закона за досиетата (с по-дълго название) пък съдържащата се в документите на бившите служби информация не се смята за класифицирана.
От този преглед се стига до безспорния извод, че целият документален архив на Държавна сигурност и бившето военно разузнаване са обявени за некласифицирана информация. Представата, че държавни тайни се сипят по пода на читалните на комисията и се разнасят навън, е подвеждаща. Същевременно в мотивите се премълчава съществуването на процедурата по чл.32 от закона за досиетата, според който не се разкриват документи, когато това би увредило интересите на Република България в международните отношения или би създало сериозна опасност за живота на дадено лице. Предложенията за такава защита се мотивират и внасят от съответната служба за сигурност в комисията, която ги обсъжда и гласува.
Да се размахва по телевизията документ с твърдението, че публичността му застрашава живота на [вече починал, както се изясни] гражданин, без проверка дали е поискана мотивирано защита на информацията, обсъдено ли е предложението и какъв е резултатът от гласуването на независимите комисари, е замяна на дължимия анализ със свободни интерпретации.
Включено е в ход и известно „парче” от плочата на бившите служби – че непрофесионалното заличаване на имена „осветлявало” методите на работа. Голяма част от тези методи, особено с давност отпреди 30 и повече години, гледаме в шпионските филми. На следващо място, заличаването на имена в документите е предвидено в закона средство за осигуряване на баланс между правото на информация и неговите ограничения. Според закона, гражданите и изследователите имат право да четат и имената в документите, но им се издават копия със заличени имена, като те подписват декларация за неразгласяване. Тоест, разпоредбата на закона е средство за предвиждане на ясна отговорност в случай на разгласяване на защитена информация. Нарушението й води до наказателна отговорност. До момента, с изключение на телевизионната изява по Нова телевизия на вносителя на законопроекта на 20 април 2015 г., не е известен случай на нарушаването на закона по този начин. Тоест, той наруши закона, за да обоснове предложението си за неговата отмяна.
Възниква естественият въпрос кому е притрябвало през 2015 г. да свързва авторитета на България с действията на мрачни актьори от отминали времена. Няма друго обяснение, освен че това е опит за хвърляне на мост към миналото, по който да минат „живите мъртви” от галерията, където си почиват. Разбира се, и да се стабилизира евентуалният отпор на съвременните разузнавателни служби да изпълнят задълженията си по закон да предадат всички свои архивни документи на Комисията по досиетата. Трогателно е предложението на народния избраник да се върнат прашните документи в архивите на разузнаването – същото, което с нокти и зъби бранеше по съдебни дела документите, разкриващи участието му в убийството на писателя Георги Марков през 1978 г. Може би и читалните за граждани, изследователи и журналисти ще преминат към законспирираните служби?
Ще бъде повече от полезно за общественото благо, ако народните избраници оставят скелетите в гардероба, където им е мястото, и насочат вниманието си към истинските потребности – повече прозрачност на управлението и реформиране на сектора за сигурност.

Желае ли прокуратурата прозрачност на данните за нередности при подслушванията?

13.02.2014

В съдебно заседание на 12 февруари 2014 г. Административният съд- София град, 38 състав, прекрати административно дело № 4832/2013 г., образувано по жалба на журналиста от в.”Капитал” Росен Босев и осъди Върховната касационна прокуратура /ВКП/ да плати разноските по делото, тъй като е причинила завеждането му. Делото е по жалба срещу отказ, подписан от заместник главния прокурор Пенка Богданова да предостави копия от докладите от проверки на ВКП през 2001 г. и 2008 г. по законността на дейността на органите, които прилагат специални разузнавателни средства /СРС/. Според отказа, издаден на 17 април 2013 г., „документите, свързани с извършената през 2008 г. проверка от ВКП и резултатите от нея, съдържат както класифицирана информация с различни нива на класификация, така и явна информация. Документите, съдържащи класифицирана информация, са все още с неизтекъл срок на защита, считано от датата на създаването им.” За доклада от 2001 г. в отказа няма ни дума.
В съдебното заседание на 13 ноември 2013 г., по наше искане съдът задължи ответника да представи в 14-дневен срок /т.е. до 27 ноември/ докладите с цел проверка на грифовете за сигурност и осъществяване на съдебен контрол върху законосъобразността на класифицирането на документите. По делото постъпиха два доклада, единият от които, изготвен през 2001 г., е без какъвто и да е гриф за сигурност, а другият – от 2008 г., е с един гриф за сигурност „поверително”, който е зачеркнат. Установява се, че след изтичането на установения в Закона за защита на класифицираната информация срок, който е 5 години от създаване на документа, т.е. е изтекъл през юли 2013 г., документът е преразгледан и декласифициран едва на 26 ноември 2013 г. Дали съвпадането на закъснялото декласифициране с крайния срок за представяне на документа в съда е случайност, оставяме на преценката на читателите. Изводът е, че ако не беше поискан по реда на ЗДОИ – от една страна, и съдът не го беше изискал по делото – от друга, докладът от 2008 г. щеше да се помещава пазен като държавна тайна в секретната секция на прокуратурата. Това е един знак дали и доколко прокуратурата желае дейността й по проверка на работата със СРС да бъде известна на обществото.
Тук се поставя един принципен въпрос по т.нар. декласифициране. Според Закона за защита на класифицираната информация то трябва да се извърши след изтичане на срока на защита, след което документът става достъпен по Закона за достъп до обществена информация /ЗЗКИ/ в продължение на най-малко една година. Освен това, съгласно ЗЗКИ преглед на класифицираните документи за преценка правилността на класификацията им трябва да се осъществява веднъж на две години. Преразглеждането дори на старите секретни документи отпреди 2002 г., което трябваше да приключи през 2003 г., не бе завършило и през 2007 г., видно от отговор на тогавашния премиер Станишев на парламентарен въпрос. Така че сериозни са съмненията дали въобще и доколко институциите спазват задълженията си по периодичен преглед и навременно декласифициране.
Да се върнем на казуса с прокуратурата. Не по-малко интересна е ситуацията с другия доклад – онзи от 2001 г. Той бе отказан, без да е класифициран въобще, както се изясни. Още по-странно е обстоятелството, че достъпът до същия доклад бе отказан през 2001 г. на Българския Хелзинкски комитет /БХК/с мотивите, че той представлява служебна тайна и е маркиран с гриф „за служебно ползване”. Софийският градски съд /СГС/, сезиран от БХК с жалба срещу отказа с помощта на ПДИ, изиска документа, действително констатира такъв гриф и отхвърли жалбата. Пак поради този гриф Върховният административен съд като следваща инстанция остави решението на СГС в сила. Любопитно какво се е случило през 2001 г. – дали докладът по начало не е бил секретен и някой от прокуратурата е „ударил” за всеки случай един надпис „за служебно ползване”, преди да го изпрати в съда, или пък едни копия от един и същ доклад са били с гриф, а други – без. Така или иначе, остава привкусът за някаква нередност и по този случай.
През 2013 г., насред шумния обществен дебат относно законността на използването на СРС, главният прокурор обяви на пресконференция, че е направена нова проверка, едни от констатациите по която са класифицирани, а други – публични. И до днес, близо година по-късно, публичната част остава неизвестна на обществото, защото не е оповестена по никакъв начин.
През 2008 г. България бе осъдена в Страсбург за липса на гаранции срещу незаконно използване на СРС, висящо е второ дело, а в периода 2009 – 2013 бяха оповестени докладите на ресорната подкомисия в Народното събрание, както и доклад на Върховния касационен съд. През 2013 г. и досега през 2014 г. обаче Народното събрание не е оповестило никакви данни, свързани с прилагането на СРС, а прокуратурата, както виждаме, също продължава да пази мълчание за последния си доклад от 2013 г. От получените благодарение на делото два доклада се установява, че през 2001 и 2008 г. са констатирани изключително сериозни нарушения при искането на разрешения, разрешаването, използването и унищожаването на СРС. Какво се прави по въпроса обаче, спазват ли се препоръките и защо информацията за 2013 г. още се пази в тайна, остава въпрос без отговор.
От данните в двата доклада на прокуратурата не става ясно защо се налага въобще да бъдат класифицирани. Напротив, данните в тях са очевидно от висок обществен интерес, като разкриват нарушения и възможни злоупотреби. Те кореспондират до голяма степен на данните от докладите на парламентарната подкомисия, какъвто за 2013 г. обаче не е публикуван. Така че остава въпросът кога обществото ни и институциите ще се отърсят от културата на секретност, и то особено в случаите на разкрити нередности и закононарушения и чии интереси всъщност защитава тайната по тях.

ИЗ ДОКЛАДИТЕ НА ВКП:
От 2001 г.:
„-1245 искания са подписани със запетаи за ръководител, без данни за лицето, което ги е подписало;
- в множество случаи в исканията липсва пълно описание на извършените до момента действия и резултатите от предварителната проверка или разследването; …”
„Липсва установен ред, процедура и документиране на евентуалното им [на СРС ] унищожаване и тази практика е в съществено противоречие с разпоредбата на чл.31, ал.3 от ЗСРС … „
„През проверявания период при прилагането на СРС са допуснати закононарушения, чийто обем може да бъде определен като значителен – общо над 2000, т.е. всяко пето искане за използване на СРС е приключвало с допуснато едно или друго закононарушение.„
„ – Дадени разрешения от органи по чл.15 от ЗСРС без посочване на датата, на която е издадено разрешението …
- Разрешения за използване на СРС, подписани от името на председател на окръжен съд със запетая, без данни, на кое лице е подписа и в качеството на какъв го е подписал;
- Разрешения, подписани от името на председател на ОС, но подписът е положен от друго лице без данни кое, в качеството на какъв и на какво основание е подписало и дало разрешението; …
- Разрешаване за използване на СРС за не тежки престъпления в 243 случая.”
„Изключително ниска е ефективността по използване на СРС с оглед изготвените веществени доказателствени средства. Броят им 269 е едва 2,67% от общо 10020 искания за използване на СРС [този извод е цитиран в решението на ЕСПЧ от 2008 г.].”
„Невъзможността да бъде установено точното време на прилагане на СРС, конкретния характер на придобитата информация, причините, времето и вида на унищожаване и другите нарушения по използване на СРС създават предпоставки за злоупотреба с нея и за нарушаване на основните правата на гражданите …”

От 2008 г.:
„1. В част от исканията за прилагане на СРС не се отбелязва началната дата на прилагане …
.. 4. В някои от справките не се попълват регистрационните номера на исканията за прилагане на СРС;
5. Не се посочва кой е ползвател и на кого се води мобилният комуникатор;
6. В редица случаи не се посочва конкретното лице получател на информацията от прилаганото СРС;..
..9. Извършени корекции в исканията за СРС, които не са заверени с подпис и печат;…
…11. В 94% от регистрираните случаи исканията за СРС касаят подслушване на мобилни и стационарни телефони …
…14. Констатирани са случаи, при които заявителят е разширил кръга на лицата, на които се предоставя текущата информация по прилагането на СРС …
…15. Не се прекратява прилагането на СРС при изпълнение на задачата или настъпили промени в условията, наложили СРС;

Досието на Осама Бин Ладен

05.05.2011

Дневен брифинг на Президента, 6 август 2001На 2 май 2011 г, организацията „Архив Национална сигурност” към Университета Джордж Вашингтон, САЩ, публикува на страницата си декласифицирани документи от досието на убития в Пакистан лидер на Ал Каида Осама Бин Ладен. Според един от първите доклади от 1996 г. Бин Ладен е „един от най-важните финансови спонсори на Ислямския тероризъм в света.

Досието на Осама Бин Ладен съдържа Биографична справка на ЦРУ от 1996, скандалния Дневен брифинг на Президента от 6 август 2001, в който се предупреждава „Бин Ладен – решен да удари в САЩ”,  доклад на Държавния департамент от 2005, в който се казва, че „някои талибански лидери действат при сравнителна безнаказаност в някои пакистански градове”, 400 страници Профил на Бин Ладен от Националните лаборатории „Сандия” с фокус върху бомбените атентати през 1998 г. срещу американските посолства в Кения и Танзания, Каблограма на Държавния департамент от 2006 г. относно прегрупирането на Талибаните в пакистанските племенни райони, което ги превръща в „убежище, недосегаемо за което и да е правителство”, исканията към Пакистанската десница след 11 септември 2001, отправени от Заместник държавния секретар Ричард Армитейдж и единственият известен разговор между правителството на САЩ и талибанския лидер Молла Омар.

Резюме на досието и повече документи – на страницата на „Архив Национална сигурност“.

Заповед на Обама за контролираната, но некласифицирана информация

17.11.2010

На 4 ноември Белият дом оповести заповед  на президента Обама във връзка със смяна режима на класификация на документите. Застъпниците за свобода на информацията смятат,   че това е  проста, но важна крачка напред в усилията да се сложи ред в хаоса с категориите класифицирана информация.

(още…)