Публикации с етикет “ЕКПЧ”

Свобода на изразяване – нови развития в съдебната практика на ЕСПЧ в Гилберг срещу Швеция

10.04.2012

Скорошното решение на Голямата Камара на Европейския съд по правата на човека Гилберг срещу Швеция от 3 април 2012 (Gillberg v. Sweden, жалба № 41723/06) поставя някои интересни въпроси относно връзката между свободата на изразяване и защитата на личните данни и хвърля светлина върху развитието на правото на достъп до информация по Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи.

 

Господин Гилберг е професор в Университета на Гьотеборг, специализира в детска и юношеска психиатрия. Бил е ръководител на дългогодишен проект (1977-1992) на същия университет в областта на невропсихиатрията (върху хиперактивността и дефицита на вниманието при децата). Участието в дългогодишните изследвания е било на доброволен принцип, а родителите и след това порасналите деца са получили гаранции, че техни лични данни няма да бъдат разпространявани, нито ще бъде позволена идентификацията им като участници в изследването в бъдеще. Голямо количество чувствителни данни относно участниците и техни роднини са се съдържали в документацията на изследването.

 

По различно време през 2002 г. двама външни за Университета на Гьотеборг изследователи (К и Е) поискали достъп до материалите по изследването. К е социолог и искала да се запознае с използваните методи, не е имала никакъв интерес към съдържащите се лични данни. Е е педиатър и желаел да се запознае със съвременното развитие на изследователската дейност. Университета на Гьотеборг отказал достъп до данните и на двамата. След поредица съдебни дела и отмяна на множество откази на университета Апелативният административен съд решава да бъде предоставен незабавен достъп на К и Е до данните от изследването при спазване на изрични условия, които включват ограничения върху използването на материалите и забрана за изнасянето на копия. Мотивите са, че К и Е са показали легитимни интереси от достъп до изследването и може да се предполага, че познават добре правилата по обработването на лични данни. Също така е счетено като важно за научния дебат материалите да бъдат изложени на независима и критична оценка. Самият господин Гилберг отказва да даде достъп до документацията и помещенията, в които тя се пази, но като подчинен на университета и неговите решения са отменени. Освен това съдилищата отказват да го конституират като страна по делото. Междувременно и преди приключването на съдебните процедури по оспорване започнати от професора, в средата на 2004 материалите по изследването са унищожени от негови асистенти.

 

Парламентарният омбудсман възбудил наказателно производство срещу професора и скоро след това той бил признат за виновен за злоупотреба със служебно положение (misuse of office). Наложеното наказание е условна присъда и глоба от ок. 4000 евро. Глоба от ок. 3400 евро била наложена и на заместник-председателя на университета за злоупотреба със служебно положение (misuse of office), заради неизпълнение на задължението да предостави незабавен достъп до исканите документи в съответствие със съдебното решение. Служителите, унищожили материалите, също са наказание с условни присъди и глоби.

 

След изчерпване на вътрешноправните средства за защита господин Гилберг подал жалба до Европейския съд по правата на човека, твърдейки че присъдата нарушава правата му по член 8 и член 10 от ЕКПЧ. Голямата камара приема, че може да се произнесе само по въпроса дали наказателната присъда на жалбоподателя нарушава правата му по споменатите разпоредби от Конвенцията.

В следващите редове ще се съсредоточим само върху откъсите от решението, които потенциално засягат правото на достъп до информация. Целта ще бъде да разберем дали Голямата Камара на ЕСПЧ казва нещо ново в това отношение и дали можем да направим някакви изводи върху развитието на съдебната практика.

 

По член 8 „Право на зачитане на личния и семейния живот“

 

Що се отнася до първото твърдение голямата камара на Съда, накратко, припомня практика си, че наказателна присъда на дадено лице не нарушава неговото право на личен и семеен живот, доколкото последствията върху репутацията му и професионалните му дейности не са извън предвидимите при нормално приложение на националното наказателно право. Що се отнася до твърдението, че решенията на Апелативния административен съд нарушават правото на жалбоподателя да не разпространява поверителна информация по член 8 от Конвенцията, то голямата камара счита, че то попада извън обхвата на член 8 (пар. 64 от решението).

 

По член 10 „Свобода на изразяването на мнение“

 

Същият аргумент е използван от жалбоподателя и по отношение на член 10 от Конвенцията. Той смята, че е имал негативно право по член 10 – да не предоставя достъп до въпросните материали. Бил е дал обещание за поверителност на личната информация на участниците, заради защитата на която е наказан. Ситуацията му била подобна на тази на журналист към източниците му или на адвокат към клиентите му.

 

Тук е интересен подходът на Съда към правото на информация. В пар. 83 от решението се казва, че „(п)равото да се получава и разпространява информация изрично е част от правото на свобода на изразяване според член 10“. Съдът, обаче, разглежда въпроса от перспективата дали дадено частно лице има право да отказва предоставянето на информация на държавните власти. Препраща към случаи от практиката по Конвенцията, където е разисквано правото на дадено лице да замълчи, т.е. да не говори с властите или да откаже да предоставя доказателства (което не е в обхвата на членове 10 и 11). Това разсъждение е завършено с параграф 86, в който Съдът не отхвърля съществуването на негативно право на изразяване по член 10 от ЕКПЧ, но смята че този въпрос трябва да бъде разгледан при наличие на подходящ случай. Настоящият случай явно не е подходящ или, по-точно, той не се отнася към негативното право на изразяване.

Какво е негативното право на изразяване според Съда тук?

Разсъждението, както и в цялото дело, се води по една основна нишка – статусът на жалбоподателя. Съдиите го изследват от различни гледни точки – като частно лице, после като служител на университета – и прилагат особеностите на правото на изразяване по член 10 в съответните хипотези, като през цялото време търсят дали жалбоподателя би могъл да се възползва от някакво негативно право – правото да не предоставя информация. В параграфите между 82 и 87 става дума за правата на частни лица и тяхното отношение към свободата на изразяване („позитивно“ – да получават и разпространяват информация – или „негативно“ право – да не предоставят информация). В параграф 87 Съдът сочи, че изследването се провежда от „Департамента по…“, който е собственик на материалите. Жалбоподателят не задължен субект да предостави информация. Той е подчинен служител на задължения субект. От господин Гилберг, като физическо лице, не се изисква нищо по достъпа до информация и заради това той няма право да претендира някакви изключения като „негативно“ право. Иначе казано изглежда, че цитатът от параграф 83, четен с този от пар. 86, сочи към възможността за съществуване на „негативно право на изразяване“ (напр. право на мълчание) по член 10 от Конвенцията, което единствено би могло да защити частни лица, а не държавата/администрацията. Тук правото на достъп до информация не е пряко засегнато.

 

Съдът продължава като сочи, че въпросната информация по шведското законодателство, като собственост на университета, е вид обществена информация. Господин Гилберг не е имал законово или деонтологично (професионално) задължение към децата или родителите да опази тяхната неприкосновеност на личния живот и да не се подчини на съдебните решения на Апелативния административен съд, това в крайна сметка е било само негово лично убеждение. Голямата камара така свежда въпроса до това дали жалбоподателят като държавен служител има отделно негативно право според член 10 от Конвенцията да не предоставя материалите, въпреки че те не му принадлежат, а са собственост на неговия работодател – Университета на Гьотеборг – и въпреки факта, че работодателят всъщност възнамерявал да се съобрази с окончателните решения на Апелативния административен съд, предоставяйки на К и Е достъп до документацията по изследването под различни условия, но бил възпрепятстван да го направи, защото жалбоподателят отказвал да съдейства (пар. 92).

„Според Съда, ако бъде решено, че жалбоподателят има такова право по член 10 от Конвенцията, то това ще бъде в противоречие с правата на собственост на Университета на Гьотеборг. Това също така би накърнило правата на К и Е по член 10, както са предоставени от Апелативния административен съд, да получат информация под формата на достъп до въпросните публични документи …“ (пар. 93). Това е и най-коментираната част от решението. Застъпници на правото на достъп до информация, като Дариан Павли от Отворено общество, четат този откъс като признаване на правото на достъп до информация като част от правата защитени по чл. 10 от Конвенцията. Вметката „…както са предоставени от Апелативния административен съд…“ се чете като препратка към шведското законодателство, което е в синхрон с Конвенцията. Дариан Павли смята, че ако тези права не са признати от Конвенцията няма нужда да се споменава приложимото вътрешно право, просто защото въпросът не би влизал в материалната компетентност на Съда.

 

Допълнителен аргумент предоставя откъсът от пар. 95, в който се казва че отказът на жалбоподателя да се съобрази с решенията на Апелативния административен съд, като отказва достъп до материалите от изследването на К и Е, възпрепятствал свободния обмен на мнения и идеи по въпросното изследване и по-точно по доказателствата и методите, които са използвали изследователите, за да достигнат до заключенията си, което представлявало основния предмет на интереса на К и Е. При тези условия Съдът смята, че ситуацията на жалбоподателя не може да бъде сравнена с тази на журналист предпазващ източниците си. Дариан Павли вижда в тук признание, че поне информация имаща връзка с обществения интерес трябва да бъде достъпна за лица действащи в обществен интерес. Иначе казано, ако е възможно да има спорове и позицията на Съда от Страсбург да не е напълно изяснена по отношение на пълното право на достъп до информация, то поне що се отнася до отношения засягащи обществения интерес, известни задължения за администрацията да предоставя достъп до информация са гарантирани от ЕКПЧ.

В заключение трябва да се отбележи и липсата на позоваване на предишна практика по достъпа до информация на Съда от Страсбург. Както посочват и коментаторите в блога Strasbourg Observers, не се срещат препратки към предишната практика на Съда по делата Társaság a Szabadságjogokért v. Hungary (Унгарския съюз за граждански свободи срещу Унгария, жалба № 37374/05), което скоро ще бъде достъпно на български в страницата на ПДИ и Kenedi v. Hungary (Кенеди срещу Унгария, жалба № 31475/05). Възможните обяснения са много. Вероятно е Голямата камара да действа предпазливо и заради това да избягва изричните формулировки. Все пак разглежданият случай не е такъв, в който достъпът до информация е истинският проблем. Съдът не е сезиран с жалба относно достъпа до информация, а с такава която вади на преден план правото на защита на личните данни. Жалбоподателят твърди, в крайна сметка, че е имал някакво лично право/задължение да ограничи достъпа до дадена информация. Спорът в Страсбург се води върху последствията на изключенията на вътрешното шведско право на достъп до информация. В този смисъл Съдът не е пряко призован да се произнесе върху защитата на правото на достъп до информация според ЕКПЧ. Наблюденията, върху които се съсредоточихме, са obiter dicta, т.е. не са част от мотивите, които пряко оформят диспозитива, конкретното решение. Поради тези причини те не са и напълно ясно формулирани, но изглежда клонят към пряка защита на правото на достъп до информация, произтичаща от Конвенцията. Така Гилберг срещу Швеция се нарежда в линията решения водещи към „по-широко тълкуване на понятието „свобода на получаване на информация“ … и по този начин към признаване на право на достъп до информация“ (ЕСПЧ, 14 април 2009, Унгарския съюз за граждански свободи срещу Унгария, жалба № 37374/05, пар. 35).

Реформа на ЕКПЧ : изтекъл проект на декларацията от Брайтън

02.03.2012

Тази седмица изтече проект на декларацията от Брайтън (на английски и френски), разпространен на междуправителствено равнище на 23 февруари от британското правителство към държавите членки по Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи. Този проект ще бъде обсъждан на срещата на високо равнище в Брайтън върху бъдещето на Европейския съд по правата на човека, която ще се състои през април 2012.

Основен проблем на разискване ще бъде съхраняването на системата на ЕКПЧ. Търси се рарешение на проблемите свързани с голямото натоварване на Съда, но също така и запазване на правото на индивидуална жалба. Проектът предлага множество мерки. В Конвенцията може да бъдат добавени текстове уреждащи принципа на субсидиарност и свободата на преценка, които Съдът вече използва в практиката си. Срокът за подаване на жалби може да бъде съкратен на „два, три или четири месеца“. Подкрепя се и укрепването на диалога между националните съдии и тези от Съда на официално и неофициално ниво. Предлага се създаването на процедура за „консултативни становища“ (advisory opinions / avis consultatifs) – нещо като ЕСПЧ версия на преюдициалното запитване, в което върховният национален съд ще трябва да изложи фактите по конкретното дело, спорната разпоредба, имаща нужда от тълкуване, както и своето мнение по върпоса; Европейският съд ще даде „консултативно становище“, което няма да бъде обвързващо и решението ще остава напълно в компетенциите на националния съд, но, за сметка на това, засегнатото лице няма да има право да се обърне по същия въпрос към ЕСПЧ. Предлага се и увеличаването на броя на съдиите, които се занимават с филтриране на явно недопустимите жалбите и повтарящи се случаи. Също така се обсъжда и възможността за подаването на жалби по електронен път.

Съществуват някои опасения, че британското председателство на Съвет на Европа ще се опита да използва момента, за да прокара сериозна реформа на ЕКПЧ, която практически да изпразни от съдържание дейността на Съда, или поне сериозно ще намали възможността за достигане до Съда в Страсбург. Сред най-спорните предложения е това залегнало в т. 23 с), което гласи, че за недопустими трябва да бъдат обявявани жалбите, които са „еднакви по същество с въпрос вече разгледан от националния съд“, взел предвид правата гарантирани в Конвенцията, освен ако националният съд явно е приложил грешно тълкуване на Конвенцията или въпросът поражда нужда от специално тълкуване на Конвенцията.

Самият Съд предложи свой поглед върху най-належащите въпроси, пред които е изправен и посочи мерките, които взима и в момента. Очаква се да приеме доста резервирано предложенията на британското правителство.