Публикации с етикет “достъп до информация”

Време е заседанията и срещите на властта да станат по правило публични

05.05.2017

Въпросът дали е приемливо главният прокурор да посещава частен офис с цел среща с бизнесмен не е напълно непознат за българското общество. Като че ли поведението на висшите държавни фигури се нуждае от едно по-прецизно определяне.
През последните 10-15 години имаше редица казуси, отнасящи се до прозрачността на регламентирани заседания на колективни органи на власт и дори обществени обсъждания. Първото дело по ЗДОИ, заведено от журналист в България, бе на Алексей Лазаров от в.”Капитал” срещу отказа на администрацията на кабинета Сакскобурготски да предостави съдържанието на стенограмата от първото правителствено заседание. Спечелването на това дело пред Върховния административен съд през 2002 г. даде тласък на реформата и 7 години по-късно, през 2009 г. новоизбраното първо правителство на Бойко Борисов даде заявка за прозрачност чрез създаването на практиката по публикуване на тези стенограми в интернет. Както често се случва, „царят дава, пъдарят не дава”, тъй като практиката по непрозрачност на записи от заседания продължи по отношение на комисии, работни групи и дори проведени по реда на Закона за опазване на околната среда обществени обсъждания. Практиката на съдилищата, че такива записи следва да са публични и могат да се отказват само по изключение, е категорична и последователна, но воденето на едно такова дело може да отнеме две години. Решението на проблема изисква законодателен подход.
Не по-малко важен се оказва въпросът относно срещи на представители на властта по служебни въпроси. Въпросът дали записът от срещата на президента Георги Първанов с вицепремиера Симеон Дянков може да бъде публичен, породи през 2010 г. последвалото съдебно дело срещу отказ на президенството да предостави на журналиста Лъчезар Лисицов от „Десант” достъп до стенограма от срещата между президента и руския премиер Владимир Путин. След решение на АССГ през 2010 г. тази информация бе публикувана в интернет страницата на президентството. По повод отказа на Министерството на вътрешните работи да предостави на Росен Босев от в.”Капитал” информация по въпроса дали народния представител Делян Пеевски е влизал в сградата на министерството, кога и с кого се е срещал, бе постановено окончателно съдебно решение, с което министерството бе задължено да предостави искания достъп. Регламентираната публичност на записите относно такъв вид срещи също би за повишена откритост на управлението, без да се прибягва до съдебни дела за всеки един случай.

Отделен пък е въпросът от какви неформални срещи е редно да се въздържат висшите държавни служители. Срещите на министър със съдия, разглеждащ конкретно дело, или присъствието му на яхта с определени хора, могат да поставят въпроса за интегритета на съответната личност. Такъв е и рискът, който поема главният прокурор, посещаващ частен офис с цел среща с бизнесмен. Поведението на висшите фигури в тези случаи също е редно да бъде съобразено с определени предварително установени стандарти.

На кого пречи Комисията по досиетата?

20.04.2015

В края на миналата седмица изненадващо бе внесен от народен представител законопроект за закриване на Комисията по досиетата (с по-дълго име по закона). http://parliament.bg/bills/43/554-01-79.pdf
През 25-те години на преход митологията на конспиративно-патриотарското възхваляване на комунистическите тайни служби не е преставала да витае. Наистина, крачка по крачка, година след година това митологично чудовище отстъпва назад под натиска на героичната епоха на човешките права и цивилизованост. Битката премина през атакуване на първия закон за документите на Държавна сигурност пред Конституционния съд през 1997 г., отмяната на този закон през 2002 г., дела срещу откази да се предоставят такива документи в периода 2002-2006 г. и приемане на новия закон с единодушие от парламента през декември 2006г.
Създадената по силата на закона от 2006 г. Комисия по досиетата свърши доста работа през изминалите години, проучвайки стотици хиляди документи и оповестявайки установена принадлежност на хиляди публични фигури – политически избраници, държавници и кандидати за публични длъжности. Благодарение на работата на изследователите се появиха изследвания и книги, основани на документи. Паралелно с осмислянето на тоталитарното минало се осигурява възможност за „информиран избор”, по думите на Конституционния съд, от страна на гражданите на народни представители, общински съветници и кметове, президент и вицепрезидент, евродепутати.
Дали и доколко кадрите на бившите служби и техни агенти дирижират, контролират или маркират прехода, остава неясно. Явни са обаче продължаващите опити за ограничаване на правото на обществото да знае повече за методите и представителите на тези служби, които продължават да влияят на общественото мнение или живот. Въпреки изминалия четвърт век, „тайните” от 50-те до 80-те години на миналия век се оказват ключово важни. Дали за националната сигурност, или за няколко прашасали скелета в гардероба, можем само да гадаем.
Свидетели сме на поредния опит да се ограничи достъпът до тези документи, след инспирирането на конституционно дело през 2011 г. (приключило с РКС № 4 от 2012 г.), тълкувателно дело пред Върховния административен съд (без решение поради прекратяване) и опити за отмяна на разпоредби от закона.
Мотивите към законопроекта обаче търпят сериозна критика.
На първо място, комисията била съставена на партийно-квотен принцип. Всъщност, това е единствената институция в България, която не е в плен на вечните партийни боричкания, белязали до втърсване обществения живот на прехода. С членовете си, избрани по предложение на различни парламентарно представени сили, комисията винаги действа в условията на плурализъм на мненията и дискусия. Да се иска обратното означава да се върви срещу демократичните механизми. Нежеланието да съществува институция, която да отразява различните мнения в обществото, е възможно да е израз на мъката по липсващата командно – партийна система, но не може да бъде легитимна причина за законова промяна.
Кои са тези „много документи”, за които четем в мотивите към законопроекта, „чието разкриване би увредило авторитета на България в международен план” не става ясно. Впрочем уважение може да заслужи само едно общество, което има смелостта да погледне прямо и анализира истината за своето минало, а не такова, което крие „мръсните тайни” в гардероба. В действителност авторитетът е резултат от възможността гражданите да оценяват критично действията на тези, които са упражнявали власт, а не от криенето на информация.
Внушава се без правно основание, че в документите на бившите служби има чувствителна информация, която подлежи на защита. Дори вносителят на законопроекта заявява, че е сезирал военната прокуратура за престъпление. Прегледът на приетия през 2002 г. Закон за защита на класифицираната информация (ЗЗКИ) показва, че допустимият срок за защита на документи като държавна тайна е 5, 15 или 30 години в зависимост от опасността от вреда и нивото на класификация. Той може да бъде удвоен с изрично разрешение на Държавната комисия за сигурност на информацията, като досега такъв прецедент не е публично известен. След изтичането на срока на защита, всеки документ става задължително общодостъпен за период от минимум една година. Засекретените преди 2002 г. документи следваше да бъдат преразгледани до 2003 г. съгласно § 9 от допълнителните му разпоредби. Според § 17 от преходните и заключителни разпоредби на закона за досиетата (с по-дълго название) пък съдържащата се в документите на бившите служби информация не се смята за класифицирана.
От този преглед се стига до безспорния извод, че целият документален архив на Държавна сигурност и бившето военно разузнаване са обявени за некласифицирана информация. Представата, че държавни тайни се сипят по пода на читалните на комисията и се разнасят навън, е подвеждаща. Същевременно в мотивите се премълчава съществуването на процедурата по чл.32 от закона за досиетата, според който не се разкриват документи, когато това би увредило интересите на Република България в международните отношения или би създало сериозна опасност за живота на дадено лице. Предложенията за такава защита се мотивират и внасят от съответната служба за сигурност в комисията, която ги обсъжда и гласува.
Да се размахва по телевизията документ с твърдението, че публичността му застрашава живота на [вече починал, както се изясни] гражданин, без проверка дали е поискана мотивирано защита на информацията, обсъдено ли е предложението и какъв е резултатът от гласуването на независимите комисари, е замяна на дължимия анализ със свободни интерпретации.
Включено е в ход и известно „парче” от плочата на бившите служби – че непрофесионалното заличаване на имена „осветлявало” методите на работа. Голяма част от тези методи, особено с давност отпреди 30 и повече години, гледаме в шпионските филми. На следващо място, заличаването на имена в документите е предвидено в закона средство за осигуряване на баланс между правото на информация и неговите ограничения. Според закона, гражданите и изследователите имат право да четат и имената в документите, но им се издават копия със заличени имена, като те подписват декларация за неразгласяване. Тоест, разпоредбата на закона е средство за предвиждане на ясна отговорност в случай на разгласяване на защитена информация. Нарушението й води до наказателна отговорност. До момента, с изключение на телевизионната изява по Нова телевизия на вносителя на законопроекта на 20 април 2015 г., не е известен случай на нарушаването на закона по този начин. Тоест, той наруши закона, за да обоснове предложението си за неговата отмяна.
Възниква естественият въпрос кому е притрябвало през 2015 г. да свързва авторитета на България с действията на мрачни актьори от отминали времена. Няма друго обяснение, освен че това е опит за хвърляне на мост към миналото, по който да минат „живите мъртви” от галерията, където си почиват. Разбира се, и да се стабилизира евентуалният отпор на съвременните разузнавателни служби да изпълнят задълженията си по закон да предадат всички свои архивни документи на Комисията по досиетата. Трогателно е предложението на народния избраник да се върнат прашните документи в архивите на разузнаването – същото, което с нокти и зъби бранеше по съдебни дела документите, разкриващи участието му в убийството на писателя Георги Марков през 1978 г. Може би и читалните за граждани, изследователи и журналисти ще преминат към законспирираните служби?
Ще бъде повече от полезно за общественото благо, ако народните избраници оставят скелетите в гардероба, където им е мястото, и насочат вниманието си към истинските потребности – повече прозрачност на управлението и реформиране на сектора за сигурност.

Стабилност или непрозрачност ще постигне отхвърляне на ветото по Закона за МВР?

17.06.2014

Според съобщение в медиите от миналата седмица, вътрешният министър Цветлин Йовчев държал „парламентът да побърза и да преодолее ветото върху текстовете на закона за МВР, тъй като иначе можело да се стигне до дестабилизация и проблеми в системата.” Изявлението бе направено, след като на 10 юни президентът върна закона за ново обсъждане на част от текстовете. Указът съдържа конкретни мотиви, на нито един от които обаче не чуваме аргументиран отговор.

Една от посочените проблемни разпоредби се отнася до правото на достъп до обществена информация и правото на достъп до събирани от институцията лични данни. Мотивите за ветото сочат разширяване на обхвата на ограниченията на правото на информация и занижаване на гаранциите за защита на това право. Програма Достъп до Информация алармира за спорния текст още след внасянето на проектозакона в Народното събрание през 2013 г.

Водещата парламентарна комисия се вслуша в зова на силовия министър и отхвърли ветото с 11 на 8 гласа на 11 юни следобед. Така и не стана ясно за обществото обаче, нито от неговото изявление, нито от вота в парламентарната комисия, с какво широкото право на достъп до информация накърнява и дестабилизира системата и коя точно система. Впрочем в една по-чувствителна демокрация вероятно щеше да се сметне за скандално официалното немотивирано изявление, че ограничаването на основни човешки права е необходимо за някаква абстрактна „стабилност на системата”. И то, след като с това се нарушава Конституцията, Европейската конвенция за правата на човека, директива 95/46/ЕО и конвенция № 108 на Съвета на Европа, които са правнозадължителни. Тъй като пряката последица от ограничения достъп до обществена информация, както е известно, е непрозрачност, то възниква логичният въпрос, какво точно в МВР ще се „стабилизира” с тази уредба, освен корупцията.

С проектозакона се предлага въвеждане на ограничение на достъпа до информация за защита на националната сигурност и обществения ред. Кога предоставянето на информация застрашава националната сигурност или обществения ред, ще бъде въпрос на субективна преценка на министъра и неговата администрация. Отделно остава традиционното ограничение на достъпа до класифицирана информация, която според Закона за защита на класифицираната информация се засекретява съгласно определен списък с категории информация, преценка на вредата и определена процедура именно с цел защита на националната сигурност и конституционноустановения ред. Също така ново основание за ограничение на достъпа е, когато би се „накърнило изпълнението на законово определените дейности на органите на МВР”. Тоест, когато на министъра не му харесва искането за достъп до информация, може да се окаже, че от огласяването „ще пострадат дейностите на МВР”, каквото и да значи това въобще. На всичко отгоре министърът или определеният служител не е нужно да се мотивира, защото чл.28, ал.2 от новия закон удобно му позволява да мълчи за съображенията си, като посочи само правното основание /т.е. цитира член от закона/. Всъщност може дори и закона да не посочи, както разкрива изречение второ от същата разпоредба. Мълчаливият отказ да бъде предоставена обществена информация е недопустим според закона и практиката и се смята винаги за нарушение. Силовият министър обаче си е създал привилегията да не дава отговор на гражданите, които упражняват конституционното си право на информация, независимо от становището на Върховния административен съд, че „държавните органи и органите на местното самоуправление се назначават и избират, за да изпълняват възложените им със закона функции, а не да мълчат” (Определение № 3335/2005 г. по адм.д. № 3169/2005 г. на ВАС, пето отделение и др.). И както разбрахме, всичко това е записано в закона, за да не се стигне до „дестабилизация и проблеми в системата” или да не се накърни изпълнението на функциите на МВР.

За да бъдем коректни докрай, изброените основания съществуват и по досегашния закон, но не като ограничения на достъпа до обществена информация, а на достъпа до лични данни от информационните масиви на МВР /не че и това е нормално и съответно на международните стандарти/. С една удобна корекция, в новия закон те се превръщат в основания за отказ на достъп до всякакви данни, което означава, че се включва и обществената информация.

Странно е, че липсват реакции на тези събития от последната седмица. Нека обаче си представим през призмата на реалните казуси, докъде може да доведе това разширяване на ограниченията за информация от МВР. През последните месеци „любопитни” граждани и журналисти поискаха информация, свързана с действията на полицията при охраната около протестите. Хората се интересуваха за причините и отговорността в случаите на полицейско насилие или произвол, от основанието за събиране на лични данни на гражданите по протестите и др. Така през декември основателият на сайта desebg Христо Христов поиска информация за списъка на документите, свързани с охраната на Народното събрание, броят на командированите служители и др. Достъп до информацията той получава след законоустановения срок и след вече подготвена жалба срещу мълчаливия отказ (http://desebg.com/2011-01-12-14-11-13/1698-2014-02-11-15-41-05 ). От подобни забавени отговори от институцията се оплакват и други журналисти и граждани. Лесно можем да си представим, колко по-удобно ще стане за вътрешния министър, ако не се налага изобщо да отговаря на заявления за достъп до информация, а си мълчи, както ще му позволят новите разпоредби.

През последните две години станаха известни случаи, в които от ведоството отказват информация, която се отнася до публични личности. Такъв е случаят с броя на влизанията на депутата Делян Пеевски в страдата на институцията /заявление на журналиста Росен Босев от в.”Капитал”/, разрешителното за оръжие на партийния лидер Волен Сидеров /заявление на журналиста Юлиан Христов от „Офнюз”/и наградното оръжие на главния прокурор и бивш председател на окръжен съд Сотир Цацаров /заявление на Българския институт за правни инициативи/. Подобни искания на информация лесно могат да се отбиват като накърняващи изпълнението на функциите на МВР или застрашаващи обществения ред. Обяснение защо смята така, министърът няма да дължи, а както видяхме, ще може и въобще да си замълчи.

След 2008 г. от МВР започна практика на по-голяма откритост по отношение на предоставяне на достъп до договори за обществени поръчки и информация, свързана с финансови разходи. Благодарение на осигурения достъп през 2011 г. журналисти от в.„Сега” и „Дневник” направиха разследвания на практиката с дарения, вследствие на което сега тя вече е забранена. Лесно можем да си представим, че на тази разширена прозрачност на институцията ще бъде сложен край, при широките възможности, които новият закон предвижда за ограничаване на достъпа до обществена информация.

Очакваме народните представители да обсъдят сериозно мотивите на ветото и да вземат разумно решение в обществен интерес. Нека да има стабилност в обществото, но нека да има и прозрачност на институциите, за да знаем какво, как и защо правят. МВР е министерство, от което очакваме реформиране и работа в полза на гражданите, а не непрозрачност и безотчетност за действията.

Таен държавен орган управлява природните богатства на страната

03.06.2014

В България съществува таен орган на държавна власт. И това не са службите за сигурност и разузнаванията. По-таен и от тях орган носи наименованието Единен орган за управление на подземните богатства. Нека сме щастливи, че поне названието му е публично!
С решение № 3395 от 21 май 2014 г. по адм.д. № 12163/2013 г. на Административния съд – София град, 24-ти състав, е отхвърлена жалба срещу отказ на главния секретар на Министерството на икономиката и енергетиката да предостави достъп до обществена информация. Със заявление от есента на 2013 г. гражданин е поискал от министерството изключително простичка информация – кои са лицата, влизащи в състава на споменатия орган за управление на подземните богатства и длъжностите, които заемат. Отговорът е разтърсващ – исканата информация представлява защитени лични данни. Отказът е оспорен пред съда с мотивирана жалба, в която се поддържа, че личните данни на лицата, заемащи публични длъжности, са с много по-занижена степен на защита от тези на частните лица /Решение на Конституционния съд № 4/26.03.2012 г. по конст.дело № 14/2011 г./, че не е допустимо да съществуват анонимни държавни органи и че е налице надделяващ обществен интерес с цел осигуряване на прозрачност на този орган /§ 1, т.6 от Допълнителната разпоредба на ЗДОИ/.
Административният съд не приема тези доводи и намира отказа за законосъобразен. Според постановеното решение, „така поисканата информация не касае данни за обществения живот в страната, нито данни за дейността на задължения по закона субект, а се отнася изцяло до лична информация, касаеща само и единствено лични данни за определени физически лица”. Също така, съдът намира, че наистина лицата, заемащи публични длъжности, се ползват с много по-занижена защита на личните данни в сравнение с останалите граждани, „но това не означава, че достъпът до личните им данни е в предмета на регулация по ЗДОИ, чиято цел е да осигури информираност на гражданите относно дейността на задължения субект …”
Тъй като органът на власт в едно министерство например е министърът, в общината е кметът и т.н., то остава неясно какво разделение прокарва съдът между органа на власт и персоната, която изпълнява тези функции. Означава ли това, че може утре да имаме и анонимни министри /може да се гласуват на закрито заседание на Народното събрание/? За съжаление, за пряко избираемите длъжности ще бъде много трудно да се осигури необходимата защита на личните им данни, тъй като се явяват на избори и често участват в публичната избирателна кампания.
Разбира се, едва ли е нужно да се казва, че в демократичната държава лицата, заемащи публични длъжности, са публични. Имената им са обществено достояние, а не защитени лични данни. Те са длъжни да се отчитат пред гражданите и лично да обясняват действията си. Кой е орган на власт и кой влиза в състава на орган на власт е информация, която следва да намерим и обикновено намираме в интернет страниците на институциите, заедно с биографиите /и то не само в развитите страни, но вече и в България/. Съвременното законодателство, свързано с прозрачността, е достатъчно напреднало и предвижда публичност не само на имената, но и на имуществото и доходите на лицата, заемащи висши държавни длъжности, на декларациите на държавните служители за конфликт на интереси, на принадлежността на лицата, заемащи публични длъжности, към бившата Държавна сигурност. Според създадената в периода 2000 – 2014 г. съдебна практика не представлява защитени лични данни и следва да се предоставя по ЗДОИ информацията, свързана с:
- длъжността и името на дадено длъжностно лице /Решение по а.д. № 6700/2007 г. на ВАС, пето отделение/,
- участие в комисии / Решение а.д. № 8102/2011 г. на ВАС, пето отделение/,
- изпълнение на служебни функции / Решение а.д. № 8452/2005 г. на ВАС, пето отделение/, като например командировки, както и съответните разходи за тях / Решение а.д. № 8452/2005 г. на ВАС, пето отделение /,
- образованието и квалификацията на държавни служители / Решение по а.д. № 3505/2006 г. на ВАС, петчленен състав/ ,
- трудовия стаж / а.д. № 3505/2006 г. на ВАС, петчленен състав / и др.
Впрочем нищо чудно, че гражданите проявяват интерес да научат нещо повече за Единния орган за управление на подземните богатства. Според принципа за върховенството на закона, държавните органи и техните правовмощия са изброени в Конституцията и законите. Въпросният Единен орган за управление на подземните богатства обаче не се среща в законодателството. Загадъчната институция е оповестена единствено на интернет страницата на Министерството на икономиката и енергетиката в следния текст:
От 01 март 2011 г. е създаден и функционира Eдинен орган за управление на подземните богатства в страната. Той обединява дейността и функциите, осъществявани до този момент от трите държавни институции – Министерство на икономиката, енергетиката и туризма, Министерство на околната среда и водите и Министерство на регионалното развитие и благоустройството. (http://www.mi.government.bg/bg/pages/about-ubgur-105.html )
От по-нататъшното съдържание на статията се установява, че „митичният орган” е започнал работа по 1100 преписки за разрешения за концесии и към края на 2012 г. са останали само около 100 процедури за търг или конкурс. Макар анонимен, държавният орган явно е ефективен. И се оказва, че може би никога няма да узнаем кой е свършил работа по 1000 концесионни преписки за една година и продължава да работи по неясно колко през следващата. След като е всеизвестно, че секторът на концесиите в областта на подземните богатства обхваща значителен финансов интерес, е наистина необяснимо, че главен секретар и съдия, чиито имена са публични, скриват имената на длъжностни лица, вземащи решения вероятно за милиарди левове.
Решението на административния съд подлежи на обжалване. Можем да се надяваме, че тази странно възникнала практика ще бъде коригирана, както през 2013 г. Върховният административен съд отмени друго решение на АССГ, според което политическата принадлежност на народните представители била защитени лични данни. Нека също така си пожелаем завинаги да престанат да съществуват „единни” или други органи на власт, чиито правомощия не са описани в закон, но затова пък управляват огромни обществени средства.

Желае ли прокуратурата прозрачност на данните за нередности при подслушванията?

13.02.2014

В съдебно заседание на 12 февруари 2014 г. Административният съд- София град, 38 състав, прекрати административно дело № 4832/2013 г., образувано по жалба на журналиста от в.”Капитал” Росен Босев и осъди Върховната касационна прокуратура /ВКП/ да плати разноските по делото, тъй като е причинила завеждането му. Делото е по жалба срещу отказ, подписан от заместник главния прокурор Пенка Богданова да предостави копия от докладите от проверки на ВКП през 2001 г. и 2008 г. по законността на дейността на органите, които прилагат специални разузнавателни средства /СРС/. Според отказа, издаден на 17 април 2013 г., „документите, свързани с извършената през 2008 г. проверка от ВКП и резултатите от нея, съдържат както класифицирана информация с различни нива на класификация, така и явна информация. Документите, съдържащи класифицирана информация, са все още с неизтекъл срок на защита, считано от датата на създаването им.” За доклада от 2001 г. в отказа няма ни дума.
В съдебното заседание на 13 ноември 2013 г., по наше искане съдът задължи ответника да представи в 14-дневен срок /т.е. до 27 ноември/ докладите с цел проверка на грифовете за сигурност и осъществяване на съдебен контрол върху законосъобразността на класифицирането на документите. По делото постъпиха два доклада, единият от които, изготвен през 2001 г., е без какъвто и да е гриф за сигурност, а другият – от 2008 г., е с един гриф за сигурност „поверително”, който е зачеркнат. Установява се, че след изтичането на установения в Закона за защита на класифицираната информация срок, който е 5 години от създаване на документа, т.е. е изтекъл през юли 2013 г., документът е преразгледан и декласифициран едва на 26 ноември 2013 г. Дали съвпадането на закъснялото декласифициране с крайния срок за представяне на документа в съда е случайност, оставяме на преценката на читателите. Изводът е, че ако не беше поискан по реда на ЗДОИ – от една страна, и съдът не го беше изискал по делото – от друга, докладът от 2008 г. щеше да се помещава пазен като държавна тайна в секретната секция на прокуратурата. Това е един знак дали и доколко прокуратурата желае дейността й по проверка на работата със СРС да бъде известна на обществото.
Тук се поставя един принципен въпрос по т.нар. декласифициране. Според Закона за защита на класифицираната информация то трябва да се извърши след изтичане на срока на защита, след което документът става достъпен по Закона за достъп до обществена информация /ЗЗКИ/ в продължение на най-малко една година. Освен това, съгласно ЗЗКИ преглед на класифицираните документи за преценка правилността на класификацията им трябва да се осъществява веднъж на две години. Преразглеждането дори на старите секретни документи отпреди 2002 г., което трябваше да приключи през 2003 г., не бе завършило и през 2007 г., видно от отговор на тогавашния премиер Станишев на парламентарен въпрос. Така че сериозни са съмненията дали въобще и доколко институциите спазват задълженията си по периодичен преглед и навременно декласифициране.
Да се върнем на казуса с прокуратурата. Не по-малко интересна е ситуацията с другия доклад – онзи от 2001 г. Той бе отказан, без да е класифициран въобще, както се изясни. Още по-странно е обстоятелството, че достъпът до същия доклад бе отказан през 2001 г. на Българския Хелзинкски комитет /БХК/с мотивите, че той представлява служебна тайна и е маркиран с гриф „за служебно ползване”. Софийският градски съд /СГС/, сезиран от БХК с жалба срещу отказа с помощта на ПДИ, изиска документа, действително констатира такъв гриф и отхвърли жалбата. Пак поради този гриф Върховният административен съд като следваща инстанция остави решението на СГС в сила. Любопитно какво се е случило през 2001 г. – дали докладът по начало не е бил секретен и някой от прокуратурата е „ударил” за всеки случай един надпис „за служебно ползване”, преди да го изпрати в съда, или пък едни копия от един и същ доклад са били с гриф, а други – без. Така или иначе, остава привкусът за някаква нередност и по този случай.
През 2013 г., насред шумния обществен дебат относно законността на използването на СРС, главният прокурор обяви на пресконференция, че е направена нова проверка, едни от констатациите по която са класифицирани, а други – публични. И до днес, близо година по-късно, публичната част остава неизвестна на обществото, защото не е оповестена по никакъв начин.
През 2008 г. България бе осъдена в Страсбург за липса на гаранции срещу незаконно използване на СРС, висящо е второ дело, а в периода 2009 – 2013 бяха оповестени докладите на ресорната подкомисия в Народното събрание, както и доклад на Върховния касационен съд. През 2013 г. и досега през 2014 г. обаче Народното събрание не е оповестило никакви данни, свързани с прилагането на СРС, а прокуратурата, както виждаме, също продължава да пази мълчание за последния си доклад от 2013 г. От получените благодарение на делото два доклада се установява, че през 2001 и 2008 г. са констатирани изключително сериозни нарушения при искането на разрешения, разрешаването, използването и унищожаването на СРС. Какво се прави по въпроса обаче, спазват ли се препоръките и защо информацията за 2013 г. още се пази в тайна, остава въпрос без отговор.
От данните в двата доклада на прокуратурата не става ясно защо се налага въобще да бъдат класифицирани. Напротив, данните в тях са очевидно от висок обществен интерес, като разкриват нарушения и възможни злоупотреби. Те кореспондират до голяма степен на данните от докладите на парламентарната подкомисия, какъвто за 2013 г. обаче не е публикуван. Така че остава въпросът кога обществото ни и институциите ще се отърсят от културата на секретност, и то особено в случаите на разкрити нередности и закононарушения и чии интереси всъщност защитава тайната по тях.

ИЗ ДОКЛАДИТЕ НА ВКП:
От 2001 г.:
„-1245 искания са подписани със запетаи за ръководител, без данни за лицето, което ги е подписало;
- в множество случаи в исканията липсва пълно описание на извършените до момента действия и резултатите от предварителната проверка или разследването; …”
„Липсва установен ред, процедура и документиране на евентуалното им [на СРС ] унищожаване и тази практика е в съществено противоречие с разпоредбата на чл.31, ал.3 от ЗСРС … „
„През проверявания период при прилагането на СРС са допуснати закононарушения, чийто обем може да бъде определен като значителен – общо над 2000, т.е. всяко пето искане за използване на СРС е приключвало с допуснато едно или друго закононарушение.„
„ – Дадени разрешения от органи по чл.15 от ЗСРС без посочване на датата, на която е издадено разрешението …
- Разрешения за използване на СРС, подписани от името на председател на окръжен съд със запетая, без данни, на кое лице е подписа и в качеството на какъв го е подписал;
- Разрешения, подписани от името на председател на ОС, но подписът е положен от друго лице без данни кое, в качеството на какъв и на какво основание е подписало и дало разрешението; …
- Разрешаване за използване на СРС за не тежки престъпления в 243 случая.”
„Изключително ниска е ефективността по използване на СРС с оглед изготвените веществени доказателствени средства. Броят им 269 е едва 2,67% от общо 10020 искания за използване на СРС [този извод е цитиран в решението на ЕСПЧ от 2008 г.].”
„Невъзможността да бъде установено точното време на прилагане на СРС, конкретния характер на придобитата информация, причините, времето и вида на унищожаване и другите нарушения по използване на СРС създават предпоставки за злоупотреба с нея и за нарушаване на основните правата на гражданите …”

От 2008 г.:
„1. В част от исканията за прилагане на СРС не се отбелязва началната дата на прилагане …
.. 4. В някои от справките не се попълват регистрационните номера на исканията за прилагане на СРС;
5. Не се посочва кой е ползвател и на кого се води мобилният комуникатор;
6. В редица случаи не се посочва конкретното лице получател на информацията от прилаганото СРС;..
..9. Извършени корекции в исканията за СРС, които не са заверени с подпис и печат;…
…11. В 94% от регистрираните случаи исканията за СРС касаят подслушване на мобилни и стационарни телефони …
…14. Констатирани са случаи, при които заявителят е разширил кръга на лицата, на които се предоставя текущата информация по прилагането на СРС …
…15. Не се прекратява прилагането на СРС при изпълнение на задачата или настъпили промени в условията, наложили СРС;

Административен съд – София град отмени отказ на МВР да разкрие данни за срещите на Пеевски с министъра

04.12.2013

С решение № 7522 от 2 декември 2013 година по адм.д.№ 9332/2013 г. Административен съд – София град отмени отказ на МВР да предостави на журналиста Росен Босев от в.“Капитал“ информация за срещите на депутата Делян Пеевски с министрите на вътрешните работи. Със заявление по Закона за достъп до обществена информация той е поискал данни кога народният представител е влизал във ведомството, кого е посещавал там, какво е било посещението /според записаното в регистъра на постовия служител/. Информацията е поискана за времето от юли 2009 до юни 2013 г. През този период министри на вътрешните работи бяха Цветан Цветанов, Петя Първанова и Цветлин Йовчев. Според отказа на директора на дирекция „Правно-нормативна“ на МВР, запитан дали да се дава информацията, Делян Пеевски е изразил категоричното си несъгласие. Според съда информацията е обществена, тъй като заявителят ще може да си състави собствено мнение, което не се оспорва от ответника. Независимо от несъгласието на третото лице, констатира съдът, информацията трябва да бъде предоставена съгласно закона в случаите на „надделяващ обществен интерес“. В случая съдът намира, че е налице надделяващ обществен интерес, тъй като с „предоставянето на исканата информация се цели повишаване на прозрачността и отчетността на задължения субект“. Информацията касае публичен субект – народен представител, иска се информация относно посещенията му в МВР, както е записана по надлежния ред. Следователно исканата информация е създадена от орган на власт, не е свързана с лични данни относно народния представител, като разкриването на броя и целта на посещенията му в МВР не би довело до разкриване на лична информация. Следва да се отбележи, завършва изложението в съдебното решение, че в отказа на МВР не са изложени мотиви – с какво достъпът до информацията ще засегне интересите на третото лице. Решението на съда подлежи на обжалване.

ПДИ подаде заявление по ЗДОИ до МВР

22.11.2013

На 19 ноември 2013 г. Програма Достъп до Информация подаде заявление до министър Цветлин Йовчев във връзка с публикации в медиите и с потърсилите правна консултация от фондацията граждани, чиито документи за самоличност са били проверявани, а данните от тях – записвани, тъй като са се намирали на и около местата на протестите в София.

По този повод ПДИ публикува правен коментар относно законността и правното основание за записване на данни от документите за самоличност от полицейските органи.

С подаденото заявление ПДИ иска следната информация:

1. Кое е правното основание, на което полицейските органи записват личните данни на гражданите при проверки на документи за самоличност и в кои нормативни актове е предвидено?
2. Каква е целта на записването на данни на гражданите при проверки на документи за самоличност?
3. Как се обработват личните данни на гражданите, записани от полицейски органи  при проверки на документи за самоличност, по-конкретно:

- Записват ли се тези данни в отделен регистър и кой е той?
- За какъв срок се съхраняват горните данни

4. Получателите, на които могат да бъдат разкривани събраните лични данни.
5. Информация за правото на достъп и на коригиране на събраните лични данни.

ПДИ очаква отговор в законоустановения срок, който ще публикуваме в блога „Точка на достъп”.

Текст на заявлението: http://store.aip-bg.org/documents/requests/Zaiavlenie_MVR.pdf.