Архив за категорията 'Проектозакони'

Промушен без обсъждане законопроект накърнява правата на гражданите

26.06.2017

Наскоро обществеността с изненада узна, че на 1 юни 2017 г. група депутати от управляващата партия ГЕРБ са внесли в парламента проект за изменение и допълнение на Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Обществено обсъждане на проекта не е обявявано и провеждано, но въпреки това преди няколко дни той бе приет на първо четене от Народното събрание. Преди това текстът, предвиждащ сериозни изменения и допълнения, е бил скоростно изстрелян през пет парламентарни комисии, които са разгледали документа в обем от 97 страници в късия период от 7-ми до 21-ви юни 2017. На 22 юни законопроектът вече е приет на първо четене в пленарно заседание.

Засягане защитата на всички основни права

Обратно на твърденията в мотивите, планираните изменения са съществени и не се „запазва философията, концепцията, основните принципи, структурата” на АПК (вж. стр.1 от мотивите). Това обяснение вероятно е предназначено да омаловажи липсата на обществено обсъждане. Законът обхваща огромна част от защитата на основните права на гражданите срещу възможен произвол от страна на изпълнителната власт и други държавни органи, които осъществяват публични функции. Тук попада защитата на всички Конституционно гарантирани права, като например правото на труд (държавни служители и др.), пенсионно осигуряване, личен статут (бежанци), гаранция срещу 24-часово полицейско задържане, жилище и личен живот (настаняване, изваждане, събаряне на жилища), право на собственост (отчуждавания), защита на децата, защита на личните данни, право на достъп до информация, защита на чиста и здравословна околна среда, образование, здравеопазване, хора с увреждания, политически избори и много др.
Закъде бързат народните избраници, кой е изработил проекта, защо не е проведено никакво обществено обсъждане и защо текстът е публикуван на сайта на парламента в pdf снимка формат (така че да е затруднено четенето и търсенето в него)? Тези въпроси напират и като че ли не намират достатъчно ясен отговор в публично достъпната информация. А този отговор е важен, тъй като е сериозно нарушена подобрената само преди 7 месеца процедура по обсъждане на законопроекти (предвидена в Закона за нормативните актове).

Липса на обществено обсъждане

От мотивите на проекта става ясно, че са взети предвид единствено становища, постъпили по предходни законопроекти. Това се потвърждава и от липсата на данни да е провеждано обществено обсъждане по настоящия проект. Този подход разбира се, е недопустим и не може да се приеме за съобразен със закона. Липсва какъвто и да е анализ как проектът ще се отрази на защитата на основните права и достъпа до правосъдие. Липсва и анализ какви проблеми са констатирани при цялостното прилагане на АПК, които да налагат предложените промени. Е, някои проблеми са изложени, като например това, че „таксите [за касационно обжалване] са символични … и не отговарят на икономическите условия в страната”, а косвената последица била „създаване на предпоставки за злоупотреба с правото на жалба” (стр.3 от Доклад за оценка на въздействието). Вероятно в една развита демокрация заявката, че ще се ограничи достъпът до правосъдие в името на борба със „злоупотребата с правото на жалба” ще е достатъчна, за да бъде незабавно отхвърлен споменатият проект. Като друга причина за промените е посочено наличието на противоречива съдебна практика, без анализ на различните решения (от които е посочено само едно – вж. стр.4, т.4 от мотивите). Коментира се и бавното правосъдие, без да се адресира въпросът, че то е най-вече във ВАС и че едни отделения разглеждат делата много по-бързо от други, който повдигнахме миналата година.
При тези обстоятелства, който е успял, спешно и набързо е внесъл становище. Това са сторили организации като Стопанската камара и Националното сдружение на общините, а също така и три от министерствата, които е следвало да бъдат консултирани предварително, както повелява законът и разумът, но очевидно са били поставени в положение да изразяват позиция пост фактум наред с гражданските структури. Всички представени становища са критични. В становището на Министерството на правосъдието (което, да подсетим народните избранници, подготвя например становищата относно конституционността и законосъобразността на проектите на закони) се изтъква на първо място, че проектът предвижда „значителни промени в действащия АПК“ и „се срещат положения, които следва да бъдат подложени на допълнителен дебат“. В становището на Министерството на икономиката пък направо е заявено:“ Считаме, че предвид значимостта на предложените законодателни промени и тяхното съществено отражение върху множество нормативни актове от различен ранг, същите следва да бъдат подложени на широко обществено обсъждане и да бъдат формулирани след задълбочен експертен анализ“. След като видимо е нарушена процедурата по обществено обсъждане на значителни промени със съществено значение, и от това са удивени и представителите на изпълнителната власт, какъв друг извод да си направи обществото, освен за лобистки промени?

Кой е работил по проекта?

Ясен отговор на този въпрос няма. Преди внасянето на проекта, според официалната информация, е действала група юристи, която не става ясно дали го е подготвила, обсъдила или и двете. От текста на проекта с мотивите (стр. 80 от общия файл) узнаваме, че проектът е „разгледан с положителни препоръки“ от комисия към Върховния административен съд (ВАС), председателствана от заместник председателя на ВАС, с участието на двама от осемте председатели на отделения във ВАС, съдебен помощник (забележително!?), двама професори по административно право и адвокат, представен като академичен деятел. Проектът е бил докладван пред комисията от двама от собствените й членове, което засилва съмнението за неясна разделителна линия между изработване и обсъждане на проекта. От друга страна, изрази като „производства по частни жалби, направени в касационното производство” (чл.235а от проекта) показват ясно, че едва ли върховните съдии дори са поглеждали, камо ли преглеждали текстовете, след като проблемът е с българския език, а не с правно-техническата издържаност”.

Отделно от това, следва да се отбележи, че е крайно проблематично промени в законодателството да се обосновават единствено с това, какво смятат определени съдии или адвокати. Това е не само защото много други съдии, адвокати, прокурори, държавни експерти, граждански организации, фирми и граждани могат да мислят и вероятно мислят точно обратното. По начало според Конституцията съществува разделение на властите. Не е редно едновременно да пишеш законите и да правораздаваш по тях, защото това съсредоточава огромна власт в ръцете на едни и същи хора. Неразбирането на това от страна на народните представители – вносители на промените, говори за зле научен урок по демокрация.

Естеството на промените

Водещи в проекта за изменение на АПК са две линии – драстичното повишаване на таксите и разходите за административно правосъдие във вреда на жалбоподателите и митичното електронно правосъдие. Относно държавните такси се предлага „съвсем умерено увеличаване на размера”. Под „съвсем умерено” вносителите имат предвид увеличаването на таксата по касационно обжалване и отмяна на влезли в сила решения за гражданите 18 пъти (т.е. от 5 лв. на 90 лв.), за неправителствените организации – 90 пъти (от 5 лв. на 450 лв.), а за търговските дружества – 9 пъти (от 50 лв. на 450 лв.). Така разбираме и кои, според вносителите, са основните „злоупотребяващи с правото” на административно правосъдие – това са неправителствените организации и гражданите.
Така става ясно и къде основно „удря” законопроектът – по защитата на основни човешки права. Проблемът не спира дотук. При дела с интерес държавната такса става максимум 3400 лв. при интерес до 10 млн. лв. и максимум 9 000 лв. при интерес над 10 млн. лв. Дотук добре, можем да кажем, че е редно съдебната система да бъде финансирана от жалбоподателите с такива интереси. Пропуска се обаче дребният проблем, че според практиката на ВАС неправителствени организации (НПО), които се опитват да защитават гражданите от „тъмни” проекти като АЕЦ „Белене” и други схеми в областта на ядрената енергетика например, са осъждани да плащат разноски по делата на базата на цената на съответния обект. По дело, в което НПО-та дръзнаха да поставят въпроса , не следва ли да се направи оценка на въздействието върху околната среда при продължаване на експлоатацията на два ядрени реактора, (след като за изтеклия срок на млечни продукти се водят шумни медийни дебати), бяха осъдени да платят на инвеститора хонорари в размер на десетки хиляди левове (срв. Решение по адм. дело № 8370/2016 г. на ВАС, Седемчленен състав). Лесно можем да си представим какъв ще е ефектът, като се постави и предварителна преграда във формата на такса по касационно обжалване или отмяна.
В допълнение към увеличената по този начин такса се добавя изискване касационната жалба и молбата за отмяна на влязло в сила съдебно решение да бъдат подписани от адвокат. Тоест, въпреки че гражданите не са длъжни да знаят закона по административните дела, а съдилищата следва да разгледат от всички страни законосъобразността на обжалваните административни решения, действия или бездействия, при касационното обжалване и отмяната на влезли в сила съдебни решения изведнъж ще поемат изцяло защитата на своята кауза. Следва да се отбележи, че смисълът на административното правораздаване е не само жалбоподателят, но и цялото общество да се ползва от плодовете на съдебния контрол. Затова съдилищата са длъжни да обсъдят изцяло законността на административните актове, в делата участва прокурор, а участието на жалбоподателя е евтино и без задължително участие на адвокат. Това решение е характерно и за развитите демокрации, а не само за България. И после в мотивите ще ни уверяват, че не се променяла „философията и принципите” на закона!
Под благовидния предлог за въвеждане на електронно правосъдие, вносителите предлагат да се въведе уведомяване по електронна поща, където гражданите, които имат такава, да получават съобщения за решения, които засягат съдбата им. В текста на проекта изрично се подчертава, че засегнатият ще се смята за получил съобщението „независимо дали същото е било прочетено от получателя”. Следва да се обърне внимание, че и сега редица съдилища имат добрата практика да обменят документи по електронна поща, без обаче от това да следват негативни за страните по делата последици. Практиката обаче показва, че нерядко електронните съобщения не се получават поради технически или административни проблеми. В проекта не са предвидени гаранции за сигурност на електронната комуникация, което е съществен пропуск от гледна точка на защитата на основните права. Излиза, че при техническа грешка или пропуск административен акт с неблагоприятни последици ще се смята за влязъл в сила поради уж изтекъл срок за обжалване. Така без да знае, че е издаден неблагоприятен за него акт, гражданинът ще бъде лишен от възможността да го обжалва.
В допълнение се предвижда възможността за устно уведомяване (за решения, които засягат основни права), а като капак на всичко се въвежда всеобщо задължение за адвокатите, които практикуват по административни дела, да си набавят електронни подписи. За сравнение трябва да осведомим вносителите, че например Европейският съд по правата на човека, който е започнал пилотно електронна комуникация с адвокатите по дела, я осъществява постепенно, след получаване на изричното съгласие на адвоката и в специално създадена за целта платформа, а не чрез несигурна ”електронна поща”.
В текста има още много предложения, които времето не стига да бъдат коментирани. Когато промените са без истинска оценка на въздействието, основана на анализ на цялостното прилагане на закона и широко обсъдена с всички заинтересовани, тогава не можем да очакваме и качествени текстове, адресиращи реалните проблеми. И във всеки случай имаме пълното право да се отнасяме с максимално подозрение към промени, вдъхновени от възгледа, че гражданите и техните организации са „злоупотребители” с правата и спокойствието на съдиите, които не заслужават друго, освен скъпо правосъдие, което да намали шансовете им за справедливост.

На кого пречи Комисията по досиетата?

20.04.2015

В края на миналата седмица изненадващо бе внесен от народен представител законопроект за закриване на Комисията по досиетата (с по-дълго име по закона). http://parliament.bg/bills/43/554-01-79.pdf
През 25-те години на преход митологията на конспиративно-патриотарското възхваляване на комунистическите тайни служби не е преставала да витае. Наистина, крачка по крачка, година след година това митологично чудовище отстъпва назад под натиска на героичната епоха на човешките права и цивилизованост. Битката премина през атакуване на първия закон за документите на Държавна сигурност пред Конституционния съд през 1997 г., отмяната на този закон през 2002 г., дела срещу откази да се предоставят такива документи в периода 2002-2006 г. и приемане на новия закон с единодушие от парламента през декември 2006г.
Създадената по силата на закона от 2006 г. Комисия по досиетата свърши доста работа през изминалите години, проучвайки стотици хиляди документи и оповестявайки установена принадлежност на хиляди публични фигури – политически избраници, държавници и кандидати за публични длъжности. Благодарение на работата на изследователите се появиха изследвания и книги, основани на документи. Паралелно с осмислянето на тоталитарното минало се осигурява възможност за „информиран избор”, по думите на Конституционния съд, от страна на гражданите на народни представители, общински съветници и кметове, президент и вицепрезидент, евродепутати.
Дали и доколко кадрите на бившите служби и техни агенти дирижират, контролират или маркират прехода, остава неясно. Явни са обаче продължаващите опити за ограничаване на правото на обществото да знае повече за методите и представителите на тези служби, които продължават да влияят на общественото мнение или живот. Въпреки изминалия четвърт век, „тайните” от 50-те до 80-те години на миналия век се оказват ключово важни. Дали за националната сигурност, или за няколко прашасали скелета в гардероба, можем само да гадаем.
Свидетели сме на поредния опит да се ограничи достъпът до тези документи, след инспирирането на конституционно дело през 2011 г. (приключило с РКС № 4 от 2012 г.), тълкувателно дело пред Върховния административен съд (без решение поради прекратяване) и опити за отмяна на разпоредби от закона.
Мотивите към законопроекта обаче търпят сериозна критика.
На първо място, комисията била съставена на партийно-квотен принцип. Всъщност, това е единствената институция в България, която не е в плен на вечните партийни боричкания, белязали до втърсване обществения живот на прехода. С членовете си, избрани по предложение на различни парламентарно представени сили, комисията винаги действа в условията на плурализъм на мненията и дискусия. Да се иска обратното означава да се върви срещу демократичните механизми. Нежеланието да съществува институция, която да отразява различните мнения в обществото, е възможно да е израз на мъката по липсващата командно – партийна система, но не може да бъде легитимна причина за законова промяна.
Кои са тези „много документи”, за които четем в мотивите към законопроекта, „чието разкриване би увредило авторитета на България в международен план” не става ясно. Впрочем уважение може да заслужи само едно общество, което има смелостта да погледне прямо и анализира истината за своето минало, а не такова, което крие „мръсните тайни” в гардероба. В действителност авторитетът е резултат от възможността гражданите да оценяват критично действията на тези, които са упражнявали власт, а не от криенето на информация.
Внушава се без правно основание, че в документите на бившите служби има чувствителна информация, която подлежи на защита. Дори вносителят на законопроекта заявява, че е сезирал военната прокуратура за престъпление. Прегледът на приетия през 2002 г. Закон за защита на класифицираната информация (ЗЗКИ) показва, че допустимият срок за защита на документи като държавна тайна е 5, 15 или 30 години в зависимост от опасността от вреда и нивото на класификация. Той може да бъде удвоен с изрично разрешение на Държавната комисия за сигурност на информацията, като досега такъв прецедент не е публично известен. След изтичането на срока на защита, всеки документ става задължително общодостъпен за период от минимум една година. Засекретените преди 2002 г. документи следваше да бъдат преразгледани до 2003 г. съгласно § 9 от допълнителните му разпоредби. Според § 17 от преходните и заключителни разпоредби на закона за досиетата (с по-дълго название) пък съдържащата се в документите на бившите служби информация не се смята за класифицирана.
От този преглед се стига до безспорния извод, че целият документален архив на Държавна сигурност и бившето военно разузнаване са обявени за некласифицирана информация. Представата, че държавни тайни се сипят по пода на читалните на комисията и се разнасят навън, е подвеждаща. Същевременно в мотивите се премълчава съществуването на процедурата по чл.32 от закона за досиетата, според който не се разкриват документи, когато това би увредило интересите на Република България в международните отношения или би създало сериозна опасност за живота на дадено лице. Предложенията за такава защита се мотивират и внасят от съответната служба за сигурност в комисията, която ги обсъжда и гласува.
Да се размахва по телевизията документ с твърдението, че публичността му застрашава живота на [вече починал, както се изясни] гражданин, без проверка дали е поискана мотивирано защита на информацията, обсъдено ли е предложението и какъв е резултатът от гласуването на независимите комисари, е замяна на дължимия анализ със свободни интерпретации.
Включено е в ход и известно „парче” от плочата на бившите служби – че непрофесионалното заличаване на имена „осветлявало” методите на работа. Голяма част от тези методи, особено с давност отпреди 30 и повече години, гледаме в шпионските филми. На следващо място, заличаването на имена в документите е предвидено в закона средство за осигуряване на баланс между правото на информация и неговите ограничения. Според закона, гражданите и изследователите имат право да четат и имената в документите, но им се издават копия със заличени имена, като те подписват декларация за неразгласяване. Тоест, разпоредбата на закона е средство за предвиждане на ясна отговорност в случай на разгласяване на защитена информация. Нарушението й води до наказателна отговорност. До момента, с изключение на телевизионната изява по Нова телевизия на вносителя на законопроекта на 20 април 2015 г., не е известен случай на нарушаването на закона по този начин. Тоест, той наруши закона, за да обоснове предложението си за неговата отмяна.
Възниква естественият въпрос кому е притрябвало през 2015 г. да свързва авторитета на България с действията на мрачни актьори от отминали времена. Няма друго обяснение, освен че това е опит за хвърляне на мост към миналото, по който да минат „живите мъртви” от галерията, където си почиват. Разбира се, и да се стабилизира евентуалният отпор на съвременните разузнавателни служби да изпълнят задълженията си по закон да предадат всички свои архивни документи на Комисията по досиетата. Трогателно е предложението на народния избраник да се върнат прашните документи в архивите на разузнаването – същото, което с нокти и зъби бранеше по съдебни дела документите, разкриващи участието му в убийството на писателя Георги Марков през 1978 г. Може би и читалните за граждани, изследователи и журналисти ще преминат към законспирираните служби?
Ще бъде повече от полезно за общественото благо, ако народните избраници оставят скелетите в гардероба, където им е мястото, и насочат вниманието си към истинските потребности – повече прозрачност на управлението и реформиране на сектора за сигурност.

Неправителствените организации не позволиха да бъдат приети скандални промени в Закона за публичност на имуществото

15.03.2013

Последната седмица бяхме свидетели на сериозен опит депутатите в 41-то Народно събрание да  приемат по безпрецедентно непрозрачен начин промени с неприемливо съдържание  в  Закона за публичност на имуществото на лица, заемащи висши държавни длъжности.

Благодарение на общите усилия на няколко неправителствени организации – Програма Достъп до информация, Български център за нестопанско право, Форум „Гражданско участие”, Сдружение „Деветашко плато”,  Българското дружество за защита на птиците, Националната мрежа за децата, Фондация С.Е.Г.А., Асоциация „Аутизъм” – отпаднаха  текстовете на законопроекта, предвиждащи подаване на декларации от страна на членовете на управителни и контролни органи на  организациите с нестопанска цел, както и кандидатите в изборите за президент и вицепрезидент, за народни представители и за членове на Европейския парламент от Република България.

Предлагаме ви по-важното от медийното отразяване на темата:

  1. Империята отвръща на удара или как политическата класа опитва да се саморазправи  с гражданските организации – Блог „Точка на достъп”
  2. Опасен и популистки закон подменя принципите за прозрачност на властта – сп. „Правен свят”
  3. Пресконференция в Национални пресклуб на БТА  “Защо управителните органи на НПО не трябва да подават имуществени декларации до Сметната палата?“ (ЗАПИС)
  4. Опасен или популистки е Законът за публичност на доходите?  - разговор в студиото на bTV с участието на Александър Кашъмов, ПДИ проф. Валери Димитров (Сметна палата) и Емил Василев (РЗС)
  5. НПО-та недоволстват от законови промени – Дарик радио, предаване „Кой говори”  – разговор с Гергана Жулева (изпълнителен директор на ПДИ), Любен Панов (програмен директор на БЦНП), Красимира Величкова (директор на Български дарителски форум) и Ива Таралежкова (председател на УС на сдружение „Деветашко плато”)
  6. Опасен популизъм за гражданското общество  - Капитал.bg
  7. Искат ли по-голяма прозрачност на властта на депутатите? – Капитал.bg

Още по темата очаквайте в новия брой на информационния бюлетни на ПДИ.

„Истински приятели на прозрачността?“ – Отворено писмо на министрите на правосъдието на Швеция и Финландия

01.06.2012

В отворено писмо, разпространено от Wobbing Europe, министрите на правосъдието на Швеция и Финландия увеличават натиска върху датското председателство на Съвета на ЕС и призовават институциите да не допускат намаляване на прозрачността в съюза. Писмото е в отговор на предложенията на датското председателство (виж приложените документи тук или в Бюлетина на ПДИ за месец май за промени в регламент 1049/2001, които сериозно ограничават дори сега съществуващото право на достъп до документи в ЕС и имат за цел да преразгледат важна част от практиката на Съда на ЕС (най-вече Съд на ЕС, 1 юли 2008, Кралство Швеция и Maurizio Turco срещу Съвета на ЕС, съединени дела C-39/05 P и C-52/05 P). 

Призивът от двете северни държави-членки излезе ден преди днешната (1 юни) среща на работната група и седмица преди срещата на постоянните представители на държавите-членки (в Корепер), които ще предложат следващата стъпка за предприемане от страна на Съвета. Тъй като датското председателство желае да постигне решение преди края на мандата си (края на юни) тези две срещи ще бъдат решаващи за позицията на Съвета по реформата на регламент 1049/2001. И тъй като очакванията са, че Съветът, под силното влияние на някои от членовете си (сред които Обединеното кралство, Франция и Германия), няма да преразгледа из основи датското предложение, последната надежда на застъпниците за по-голяма прозрачност е в един потенциален отказ на проекта от страна на Европейския парламент.

Публикуваме пълния текст на отвореното писмо :

„Истински приятели на прозрачността?

Преговори по реформата на правилата върху публичния достъп до документи на институциите на ЕС (Регламент 1049/2001) текат вече малко повече от четири години и нищо особено не се е случило. Скоро, обаче, преговорите бяха възобновени и сега представители на трите институции (Европейския парламент, Съвета и Комисията) изразиха надежди за достигане на компромис в близко бъдеще.

Това, разбира се, изглежда като нещо добро. И би било такова, ако реформата доведе до общо увеличена прозрачност в Европейския съюз. Въпреки това ние се опасяваме, че амбициите на институциите са заложени прекалено ниско.

Изходната позиция за каквато и да е реформа на правилата за прозрачност в ЕС трябва да бъдат, според нас, разбира се новите разпоредби в договорите относно прозрачността. Лисабонският договор ясно изисква повече прозрачност в ЕС и по-специално в законодателните процедури. На второ място, в днешна Европа на сътресения и разочарование лицата, които взимат решения, ще побързат да направят каквото могат, за да повишат доверието и участието на гражданите.

А какво се случва? Ако последваме позицията на Комисията, такава каквато е в предложението от 2008, резултатът би бил по-малко прозрачност. Съветът, по искане, скоро даде на датското председателство мандат да преговаря в т. нар. тристранни дискусии с Европейския парламент и Комисията. Мандатът е основан на компромисен текст, който несъмнено би довел до по-малко прозрачност. Няма нужда да се споменава, нашите страни не подкрепиха текста.

От друга страна имаме резолюцията на Европейския парламент от декември 2011, която ясно цели увеличена прозрачност. Майкъл Кашман член на ЕП (социалдемократ, Обединеното кралство), главен преговарящ за ЕП, без съмнение е бил поборник за прозрачност през годините и ние вярваме в неговите добри намерения. Както стоят нещата, осъществяването на големите цели на Лисабонския договор е в ръцете на г-н Кашман и Европейския парламент.

Като цяло сме загрижени, че институциите на ЕС ще пропуснат момента да предоставят на гражданите нивото на прозрачност, на което те имат право. От началото на преговорите – преди четири години – сме били ясни в позицията си, че няма да приемем реформа, водеща до по-малко прозрачност. Вярваме, че Дания и ЕП ще се погрижат такова предложение да не бъде дори поставяно на масата.

Кой е с нас?

Беатрис Аск, Министър на правосъдието, Швеция

Анна-Мая Хенриксон, Министър на правосъдието, Финландия“

Новият Закон за хазарта – частна гледна точка

16.03.2012

Вчера (15 март 2012) Народното събрание прие на второ четене много оспорвания проект за нов Закон за хазарта. Сред редицата нови изменения беше одобрена и разпоредбата, която предвижда възможността за задължаване на интернет доставчиците („всички предприятия, предоставящи обществени електронни съобщителни мрежи и/или услуги“) да спират достъпа до определени интернет страници. Това е и текстът, срещу който се обявиха на няколко пъти самите интернет доставчици и редица правозащитни неправителствени организации, сред които и Програма Достъп до Информация. Малко успокоение е предвиденият от закона съдебен контрол преди налагането на блокирането. Основният проблем, който вече изтъкнахме е, че този текст въвежда опасен прецедент в българското законодателство. За първи път се предвижда филтриране на интернет. Произтичащите от това опасности са много и тук няма да се спираме отново на тях. Само ще припомним, че един от основните правни аргументи срещу разпоредбата е извлечен от скорошната съдебна практика на Съда на Европейския съюз (СЕС), който в две дела, в които белгийска асоциация за защита на авторски права се опитва по съдебен ред да принуди интернет доставчик и социална мрежа да филтрират интернет съдържанието, което минава през тях, реши, че въвеждането на система за филтриране би нарушило „справедливото равновесие между правото върху интелектуална собственост, от една страна, и свободата на стопанската инициатива, правото на защита на личните данни и свободата на получаване или разпространяване на информация, от друга“ (СЕС, дело C‑360/10, пар. 51). Съдът се позовава и на правата, записани в членове 8, 11 и 16 от Хартата на основните права на ЕС; взети са предвид и правата по чл. 8 и 10 от Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи.

Какво означава това за българския Закон за хазарта?

Спорната разпоредба в чл. 22 от Закона най-вероятно нарушава основните права, защитавани от правото на ЕС. Нека припомним малко установената съдебна практика, която намираме във всеки добър учебник по конституционно или европейско право (напр. Жан Пол Жаке „Институционно право на Европейския съюз“, УИ „Св. Климент Охридски“): правото на ЕС, според чл. 5, ал. 4 от Конституцията, е част от вътрешното право на страната и има предимство пред противоречащите му норми; то обаче няма силата да отмени тези норми; според СЕС националният съдия, а и всеки, който прилага закона, трябва да остави неприложени правилата от националното законодателство, които противоречат на правото на ЕС. Това означава, че възможността за филтриране, ако Закона за хазарта влезе в сила в сегашната си форма, не би трябвало да бъде прилагана, когато влиза в приложното поле на правото на ЕС, но би била приложима извън него. По-просто казано ще настъпи хаос, в който никой няма да знае със сигурност дали може да има филтриране или не. Всяко решение на съдилищата ще подлежи на критики и може да доведе до ангажиране на отговорността на България за неизпълнение на правото на Съюза. Сериозно ще пострадат правната сигурност и легитимните очаквания на ползвателите и на интернет доставчиците. Приложимостта на правото на ЕС ще се превърне в „мантра“ при решеването на чисто национални спорове. Хазартът все още не е регулиран на европейско ниво. В крайна сметка Законът за хазарта в тази си част ще бъде изключително неясен и може да се стигне до злоупотреби с него.

Проектозаконът обаче още не е влязал в сила и е напълно възможно никога да не влезе, поне в този си вид.

Какво може да се случи преди промулгацията и влизането в сила на закона?

Президентът може да върне закона за преразглеждане. Това решение е изцяло негово и е предмет на преценка от политическа целесъобразност. Другата възможност е по-интересна от правна гледна точка – сезиране на Конституционния съд с цел проверка на конституционосъобразността на чл. 22 от Закона за хазарта. Този контрол a priori би дал повече яснота относно приложението на вече гласуваната разпоредба. Подобно на френските и италианските си колеги българските конституционни съдии използват техниката да дават указания в рамките на какво приложение дадена норма не би противоречала на Конституцията. Иначе казано, едно решение на КС би хвърлило повече светлина върху закона и би осигурило защитата на основните права, заложени в Конституцията.

Още повече, че следва и една любопитна хипотеза. В съгласие с принципа за лоялно сътрудничество от правото на ЕС българските конституционни съдии могат да покажат доброжелателност към диалога на съдиите и да направят нещо, което все още не са правили – да отправят преюдициален въпрос към Съда на Европейския съюз относно забраната за филтриране на интернет. Все пак според чл. 4, ал. 3 от Конституцията „Република България участва в изграждането и развитието на Европейския съюз“, а съгласно основния принцип на примата на правото на ЕС, то има предимство пред всички национални норми с изключение на тези, които са част от националната/конституционна идентичност на държавите-членки (чл. 4, ал. 2 от Договора за Европейския съюз). Конституционният съд има пълна свобода при формулирането на въпроса и може да ограничи съда от Люксембург да се произнесе по конкретно формулиран въпрос, който, разбира се, се отнася единствено до предоставените му компетентности.

Ефектите от едно такова действие могат да бъдат само положителни. Първо ще бъде изяснен въпросът с филтрирането на интернет и така основните права на гражданите, сред които и правната сигурност и легитимните им очаквания, ще бъдат защитени преди влизането в сила на спорния закон. Ако бъде открита несъвместимост на закона с Конституцията и/или правото на ЕС, то корекциите би трябвало да бъдат направени още преди да бъдат нанесени, каквито и да е щети. На политическо ниво това също е приемлив вариант, защото се балансират защитата на основните права с волята на законодателя, който все пак тегли правомощията си от народа-суверен. От гледна точка на диалога на съдиите и на фона на скорошните развития,  свързани с чешкия конституционен съд, българските съдии могат само да спечелят от сътрудничеството със съда от Люксембург без да губят нито от компетенциите, нито от авторитета си.

Това, разбира се, са само някои от възможните решения на проблема с чл. 22 от Закона за хазарта. Този текст няма за цел да бъде изчерпателен, а само да маркира някои проблеми и възможни развития.

Реформа на ЕКПЧ : изтекъл проект на декларацията от Брайтън

02.03.2012

Тази седмица изтече проект на декларацията от Брайтън (на английски и френски), разпространен на междуправителствено равнище на 23 февруари от британското правителство към държавите членки по Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи. Този проект ще бъде обсъждан на срещата на високо равнище в Брайтън върху бъдещето на Европейския съд по правата на човека, която ще се състои през април 2012.

Основен проблем на разискване ще бъде съхраняването на системата на ЕКПЧ. Търси се рарешение на проблемите свързани с голямото натоварване на Съда, но също така и запазване на правото на индивидуална жалба. Проектът предлага множество мерки. В Конвенцията може да бъдат добавени текстове уреждащи принципа на субсидиарност и свободата на преценка, които Съдът вече използва в практиката си. Срокът за подаване на жалби може да бъде съкратен на „два, три или четири месеца“. Подкрепя се и укрепването на диалога между националните съдии и тези от Съда на официално и неофициално ниво. Предлага се създаването на процедура за „консултативни становища“ (advisory opinions / avis consultatifs) – нещо като ЕСПЧ версия на преюдициалното запитване, в което върховният национален съд ще трябва да изложи фактите по конкретното дело, спорната разпоредба, имаща нужда от тълкуване, както и своето мнение по върпоса; Европейският съд ще даде „консултативно становище“, което няма да бъде обвързващо и решението ще остава напълно в компетенциите на националния съд, но, за сметка на това, засегнатото лице няма да има право да се обърне по същия въпрос към ЕСПЧ. Предлага се и увеличаването на броя на съдиите, които се занимават с филтриране на явно недопустимите жалбите и повтарящи се случаи. Също така се обсъжда и възможността за подаването на жалби по електронен път.

Съществуват някои опасения, че британското председателство на Съвет на Европа ще се опита да използва момента, за да прокара сериозна реформа на ЕКПЧ, която практически да изпразни от съдържание дейността на Съда, или поне сериозно ще намали възможността за достигане до Съда в Страсбург. Сред най-спорните предложения е това залегнало в т. 23 с), което гласи, че за недопустими трябва да бъдат обявявани жалбите, които са „еднакви по същество с въпрос вече разгледан от националния съд“, взел предвид правата гарантирани в Конвенцията, освен ако националният съд явно е приложил грешно тълкуване на Конвенцията или въпросът поражда нужда от специално тълкуване на Конвенцията.

Самият Съд предложи свой поглед върху най-належащите въпроси, пред които е изправен и посочи мерките, които взима и в момента. Очаква се да приеме доста резервирано предложенията на британското правителство.

Предложение за общ регламент относно защитата на данните: ще бъде ли забравено „правото да бъдеш забравен“?

29.02.2012

Както съобщихме в информационния бюлетин на ПДИ, в края на януари 2012 Европейската комисия предложи „разбираема реформа“ на правилата относно защитата на данни в ЕС. В дългия текст на Предложението за общ регламент относно защитата на данните се намира и Член 17 прогласяващ Правото „да бъдеш забравен“ и правото на заличаване (стр. 58), силно подкрепян от Европейския комисар по правосъдието Вивиан Рединг. Една от основните причини за появата на това ново право са трудностите, които изпитват хора, желаещи да изтрият профилите си в социални мрежи като, например, Фейсбук. Текстът на член 17 от Предложението предоставя на всеки субект на данни правото „по негово искане администраторът да заличи личните данни, свързани с него, и да се въздържа от по-нататъшно разпространение на такива данни“, като администраторът има и задължението да уведоми за това решение и третите страни, които обработват такива данни и да оттегли разрешението за това обработване, ако им е предоставил такова. По-просто казано – ако, например, някой е публикувал своя снимка в дадена социална мрежа, то той би имал правото вбъдеще, ако да кажем промени отношението си върху снимката, да задължи социалната мрежа да изтрие тази снимка и да се погрижи всички в социалната мрежа, които са копирали или „споделили“ снимката също да я изтрият от профилите си или поне да знаят, че трябва да я изтрият. Иначе казано този някой има правото да накара другите (най-вече социалните мрежи) да „забравят“ тази снимка или дори целият му профил.

Това предложено право, обаче, може никога да не стане истинско право. То вече търпи критики и то основно свързани с бизнеса правещ пари от обработването на данни. От американска гледна точка, както посочва Джефри Розен в Stanford Law Review, би могло да бъде накърнена всемогъщата свобода на словото. От британска гледна точка, пък, бизнесът може да понесе сериозни разходи в прилагането на това право и заради това вероятно британското Министерство на правосъдието се опитва да събере отрицателни становища върху правото да бъдеш забравен.

За по-пълно изложение на дебата – прочетете статията на Пол Бърнал.