Екологичното министерство заяви, че не е правило нищо по проекта „Белене” от 30 март 2012 г. до момента

16.06.2017 г.
Александър Кашъмов

„За периода от 30 март 2002 г. до момента не са провеждани процедури по глава шеста от Закона за опазване на околната среда за инвестиционно предложение „Изграждане на ядрена централа на площадка „Белене” – това заяви в отговор по Закона за достъп до обществена информация (ЗДОИ) Министерството на околната среда и водите (МОСВ). Правителственото решение от 29 март 2012 г. за прекратяване на проекта „Белене” създава задължения за министъра на икономиката, енергетиката и туризма за привеждането му в изпълнение, но не и за екологичното министерство, гласи писмената справка, предоставена по реда на ЗДОИ.
Отговорът по ЗДОИ е на заявление, подадено от Екологично сдружение „За земята” със съдействието на Програма достъп до информация. Институцията бе запитана вземала ли е управленски решения и мерки, насочени към изпълнение на Решение № 260 на Министерския съвет от 29 март 2012 г. за отмяна на решението за изграждане на ядрена централа на площадка „Белене”.
Отговорът по ЗДОИ е кратък и стегнат и не хвърля светлина върху причината в медийното пространство да се изявяват различни лица, придобили известност около съмнителния проект, и да говорят за „рестартиране” на проекта, „варианти” и други подобни. В заявлението за достъп до информация обаче изрично е подчертано, че въпросите в него се поставят по причина на това, че ”в общественото пространство изобилства от неточни, смущаващи, противоречащи си и като цяло – волни интерпретации на настоящото положение на нещата”. Министерството деликатно се е въздържало от коментар по така изразеното притеснение.
Проектът за изграждане на ядрена централа на площадка „Белене”, преустановен в началото на 90-те години, бе тихомълком възобновен с правителствено решение от 29 април 2004 г. (кабинет Сакскобурготски). Разкрито по реда на ЗДОИ от неправителствената организация НД „Екогласност”, това решение бе оспорено в съда, което доведе до издаване на ново решение през април 2005 г. Основен проблем на проекта, покрай изтичането на огромни средства в консултантски джобове без следа, бе липсата на оценка на управлението на получените в резултат на работата на централата отработено ядрено гориво и радиоактивни отпадъци. През 2006 г. петчленен състав на Върховния административен съд прие, че липсата, а не съществуването на такава оценка подлежи на доказване. Така тогавашната тройна коалиция (БСП, НДСВ и ДПС) получи зелена светлина да процедира по проекта, възлагайки поръчки.
Заобиколеният с тайни, съмнения и нередности проект бе изцяло прекратен от първото правителство на ГЕРБ през 2012 г. Това означава, че рестарт е възможен единствено при стартиране на процедурата от нулата. Платените наскоро стотици милиони евро на фирмата „Атомстройекспорт”, осъдила българската НЕК пред арбитраж, очевидно не доведоха до осветляване на цялата информация около проекта, нито до желание да се преустановят опитите за рестартиране, корупционните практики и наливането на публични средства в „каца без дъно”.
Въпросът е, че обществото е в недоумение какво означават интервютата и недомлъвките, че проектът ще се „рестартира”, „възобнови” и др. подобни, особено при положение, че в правовата държава важните политически решения се вземат и изпълняват по стриктно предписаните законови процедури.
Най-сетне, в чл.14, ал.2, т.2 от ЗДОИ е записано, че институциите са длъжни по своя инициатива да съобщават информация, която „опровергава разпространена недостоверна информация, засягаща значими обществени интереси”. Ако информацията, отнасяща се до разходването на милиарди лева и до строеж на ядрена централа в земетръсна зона и други публично известни от обществената дискусия обстоятелства не засяга „значими обществени интереси”, то стои въпросът коя изобщо информация ги засяга.
Надяваме се и очакваме отговорните институции – МОСВ, което вече знаем, че не е предприемало стъпки от април 2012 г., и Министерството на икономиката и енергетиката, което според МОСВ е отговорно за изпълнението на правителственото решение от 29 март 2012 г., да приложат разпоредбата на чл.14, ал.2, т.2 от ЗДОИ и да съобщят на обществеността точната и пълна информация относно състоянието на нещата по тази тема в момента.

Съдът отмени отказа да се предостави стенограмата за КТБ от 14 юли 2014

07.06.2017 г.
Александър Кашъмов

С решение от 5 юни 2017 г. по адм.дело № 1781/2017 г. Административен съд – София град (АССГ) отмени отказа да се предостави достъп до втората стенограма за консултациите по казуса КТБ, проведени при президента на 14 юли 2014 г. Делото бе заведено от журналиста от Би Ай Ти Илия Вълков и се води с подкрепата на ПДИ.
Решението бе оповестено, след като преди по-малко от месец АССГ отмени по жалба на Биволъ отказ на главния секретар на президента да предостави първата стенограма от консултациите, проведени на 29 юни 2014 г. (адм. дело № 1178/2017 г.)
Проведените при президента през 2014 г. обсъждания с участието на президента, лидери на партии, народни представители, министри и членове на УС на БНБ са от малкото недостъпни до ден днешен данни относно фалиралата преди 3 години четвърта по големина в страната търговска банка. Публикуваната до момента информация по казуса е в огромен обем и обхваща анализи, 25 постановления на прокуратурата за привличане на обвиняеми, публични регистри на кредитополучатели и вложители, книга, разследващ сайт и десетки статии и позиции в медиите. Остава обаче неизвестно как политическите лица са стигнали до изводите и решенията относно банката, които запазиха стабилността на банковата и финансовата система. Същевременно многото ощетени и цялото общество очакват да видят ще се изнесе ли цялата истина по случая, ще понесе ли някой отговорност за противоправни действия и бездействия, ще се гарантира ли в бъдеще сигурността на сектора.
Въпреки че и двете стенограми съдържат обсъждания на политиците по казуса КТБ, първата от тях бе отказана от президентството като професионална тайна по Закона за кредитните институции, а втората – като държавна тайна. Преди месец съдът прие, че отказът да се предостави документът от 29 юни 2014 г. е незаконосъобразен, тъй като не става въпрос за информация, придобита за целите на банковия надзор или във връзка с него, а само такава информация представлява професионална тайна по смисъла на закона и обхватът й не може да се тълкува разширително. На срещата всъщност са обсъдени опитите за дестабилизиране на банковата система и необходимите мерки за гарантиране на банковата стабилност в страната. Отделно, според съда, стои въпросът, ако е имало обстоятелства, които да се считат за професионална тайна, те продължават ли да са такава след огласяването им на тази среща.
В новото решение съд приема, че президентството незаконосъобразно се е позовало на класифициране на информацията като държавна тайна, за да откаже достъп. Безспорно информацията е свързана с обществения живот – касае се за обсъжданията и решенията по повод възникналата банкова криза – въпрос с особено голяма обществена значимост. Според съда наистина към юли 2014 г. оповестяването на тази информация би довело до повишаване на напрежението в обществото с непредсказуеми последици. Всички събития обаче са с давност от около 3 години и данните, изнесени пред участниците в консултацията от 14 юли 2014 г., отнасящи се до финансовата стабилност на държавата и националната сигурност, са изгубили своята актуалност. Съдът отбелязва, че в отказа не са изложени мотиви какво е наложило класифицирането на информацията. Отказът на достъп в тези случаи не може да се постановява „по презумпция“. Законът не освобождава институциите, а напротив – задължава ги да изложат мотиви от фактическа страна и при основанието за отказ, свързано с твърдение за наличие на класифицирана информация.
От друга страна, от доказателствата става ясно, че при всяко положение не цялата стенограма съдържа информация, която може да бъде определена като „държавна тайна“. Така например, не може да бъдат такава тайна мненията и становищата на присъстващите на срещата. Не е извършена и преценка за предоставяне най-малкото на частичен достъп до стенограмата. Публикуваното през 2014 г. изявление на президента Плевнелиев пък не може да се приеме за предоставен частичен достъп, тъй като в него липсва конкретика и не се съдържа възпроизвеждане на позициите на представителите на изпълнителната власт и парламентарно представените партии, нито предложенията за решаване на проблема. Същевременно, предвид значителния период от време, изтекъл до момента, информацията не може да се защити с ограничението, приложимо за мненията, препоръките и становищата, което позволява чл.13, ал.2, т.1 от Закона за достъп до обществена информация (ЗДОИ). Това е така, тъй като това ограничение може да се прилага само за срок от две години.
Решението на административния съд съответства на конституционната основа и стандартите на Европейската конвенция за правата на човека, според които правото на информация е принципът, а неговото ограничение е изключение (вж. Решение № 7 от 4 юни 1996 г. на Конституционния съд по конст. дело № 1/1996 г.). Според тези принципни положения, правото на информация може да се ограничава само с цел защита на конкуриращо право или правнозащитен интерес, и то когато от неговото удовлетворяване би произтекла вреда. Дори да произтича вреда от предоставянето на обществена информация, тя пак трябва да се предостави, ако вредата от запазването й в тайна е по-голяма.
Според Конституционния съд и Европейския съд по правата на човека, „правото на информация се отнася не само до „информация“ или „идеи“, които намират благоприятен прием или не се считат за обидни или са приемани с безразличие, но също така и за тези, които обиждат, шокират или смущават държавата или която и да е друга част от населението“, тъй като „такива са изискванията на плурализма, толерантността и търпимостта, без които едно „демократично общество“ не би могло да се нарече такова.„ В този дух трябва да намерят отговор и останалите въпроси около публичността на стенограмите, които бяха повдигнати в рамките на обществения дебат, но не са сочени като основание за отказ от администрацията на президента Радев. Сред тях съмнителна е легитимността на запазването на вечна конфиденциалност на обсъжданията при президента. Наистина, участниците в такива срещи трябва да могат свободно да изразяват мненията и становищата си, за да може те да са полезни за обществото, което обосновава обществен интерес от запазване в тайна за определен срок. От друга страна, според стандарта на Конституцията и Европейската конвенция за правата на човека политиците са длъжни да търпят засилен обществен интерес и критика от обществото, тъй като съзнателно и неизбежно са се подложили на близко наблюдение от гражданите и медиите. По тези причини защитата на информацията, която трябва да се прилага винаги стриктно, при стеснително, а не разширително тълкуване, е законодателно ограничена с максимален срок от две години. Що се отнася до държавната тайна, тази защита от публичност също следва да се предприема само по изключение и само за защита на сведения, а не на мнения. Не бива да се забравя също, че доверието на гражданите в институциите е гръбнакът на демокрацията и е също средство, в редица случаи по-ефективно от тайната, за защита на националната сигурност и стабилността. Това доверие неизменно върви ръка за ръка с прозрачност и отчетност на управлението пред обществото. Тези са стъпките, които следва да отчете сега държавният глава – носител на най-високата по степен на легитимност власт в държавата, изпълнявайки стриктно и в духа на Конституцията съдебните решения, и да разкрие стенограмите.

Време е заседанията и срещите на властта да станат по правило публични

05.05.2017 г.
Александър Кашъмов

Въпросът дали е приемливо главният прокурор да посещава частен офис с цел среща с бизнесмен не е напълно непознат за българското общество. Като че ли поведението на висшите държавни фигури се нуждае от едно по-прецизно определяне.
През последните 10-15 години имаше редица казуси, отнасящи се до прозрачността на регламентирани заседания на колективни органи на власт и дори обществени обсъждания. Първото дело по ЗДОИ, заведено от журналист в България, бе на Алексей Лазаров от в.”Капитал” срещу отказа на администрацията на кабинета Сакскобурготски да предостави съдържанието на стенограмата от първото правителствено заседание. Спечелването на това дело пред Върховния административен съд през 2002 г. даде тласък на реформата и 7 години по-късно, през 2009 г. новоизбраното първо правителство на Бойко Борисов даде заявка за прозрачност чрез създаването на практиката по публикуване на тези стенограми в интернет. Както често се случва, „царят дава, пъдарят не дава”, тъй като практиката по непрозрачност на записи от заседания продължи по отношение на комисии, работни групи и дори проведени по реда на Закона за опазване на околната среда обществени обсъждания. Практиката на съдилищата, че такива записи следва да са публични и могат да се отказват само по изключение, е категорична и последователна, но воденето на едно такова дело може да отнеме две години. Решението на проблема изисква законодателен подход.
Не по-малко важен се оказва въпросът относно срещи на представители на властта по служебни въпроси. Въпросът дали записът от срещата на президента Георги Първанов с вицепремиера Симеон Дянков може да бъде публичен, породи през 2010 г. последвалото съдебно дело срещу отказ на президенството да предостави на журналиста Лъчезар Лисицов от „Десант” достъп до стенограма от срещата между президента и руския премиер Владимир Путин. След решение на АССГ през 2010 г. тази информация бе публикувана в интернет страницата на президентството. По повод отказа на Министерството на вътрешните работи да предостави на Росен Босев от в.”Капитал” информация по въпроса дали народния представител Делян Пеевски е влизал в сградата на министерството, кога и с кого се е срещал, бе постановено окончателно съдебно решение, с което министерството бе задължено да предостави искания достъп. Регламентираната публичност на записите относно такъв вид срещи също би за повишена откритост на управлението, без да се прибягва до съдебни дела за всеки един случай.

Отделен пък е въпросът от какви неформални срещи е редно да се въздържат висшите държавни служители. Срещите на министър със съдия, разглеждащ конкретно дело, или присъствието му на яхта с определени хора, могат да поставят въпроса за интегритета на съответната личност. Такъв е и рискът, който поема главният прокурор, посещаващ частен офис с цел среща с бизнесмен. Поведението на висшите фигури в тези случаи също е редно да бъде съобразено с определени предварително установени стандарти.

Недопустимо е да се изисква ЕГН и електронен подпис от заявителите по ЗДОИ

01.02.2017 г.
Александър Кашъмов

На интернет страницата на президента на Република България, в секция „Електронни документи” е създаден „Портал за електронно обслужване и подаване на документи”. Очевидно порталът е създаден с благородното намерение да се подпомогнат гражданите, които желаят дистанционно да подадат жалби или молби, да го сторят бързо и лесно и да бъдат съответно удобно обслужени от администрацията на президента. Записано е, че „за успешна работа с портала е необходима регистрация с актуални и достоверни данни за контакт”. Предоставени са контакти и е определен служител относно въпроси, свързани с техническа помощ при работа с портала.

По електронен път могат да се подадат пет вида електронни документи – молба, жалба, искане, заявление по реда на Закона за достъп до обществена информация (ЗДОИ) и заявление за стаж към администрацията.

Бланката за заявление по ЗДОИ включва полета за имена, единен граждански номер, данни на паспорт и постоянен адрес. Регистрацията за подаване на документи в портала предполага задължително предоставяне на данни за две имена и ЕГН или ЛНЧ (личен номер на чужденец). В бланката е предвидена възможност за подписване с електронен подпис.

За подаване на молби за опрощаване на задължения към фиска или помилване подобна  идентификация е напълно логична и необходима. Различно съгласно закона обаче е положението при заявлението за достъп до обществена информация. Съгласно чл.25, ал.1 от ЗДОИ, заявителят следва да посочи единствено трите си имена (ако е фирма – наименованието и седалището) и адреса за кореспонденция. Според трайната практика на Върховния административен съд, изискването на всякакви други данни за заявителя е нарушение на закона. В това отношение съдебната практика е в унисон с международните стандарти. Според чл. 4, ал.3 от първия международен инструмент, посветен на достъпа до обществена информация – Конвенцията за достъп до официални документи, приета от Съвета на Европа, „формалностите във връзка със заявленията не трябва да превишават необходимото за разглеждането на заявлението”. Законодателното решение от заявителите да се изисква да посочват само имената си и адрес за кореспонденция не е случайно. То съответства на обстоятелството, че правото на достъп до обществена информация е основно право на всеки гражданин, гарантирано с Конституцията. Освен това, правото на информация на всеки един е равно на това на всеки друг, поради което не е необходимо да се идентифицира с подробности кой е подателят на заявлението. Свободата на информация е монета с две страни, при която държавата трябва да е колкото може по-прозрачна за гражданите, докато нейните институции следва да знаят за тях единствено най-необходимото, при защита на личните данни.

Същите бележки са валидни и за изискването да се подписват заявленията с електронен подпис. Върховният административен съд е изложил подробни мотиви защо не се допуска да се изисква електронен подпис при подаване на заявление по ЗДОИ. По-важното обаче е, че с изрично изменение и допълнение на ЗДОИ от декември 2015 г. бе забранено на администрацията да изисква от заявителите електронен подпис (чл.24, ал.2 от ЗДОИ).

Казано просто, искането на обществена информация е основно право, гарантирано с Конституцията, също като правото на всеки да избира президент и народни представители. То не е административна услуга, при която администрацията може да изисква идентифициране на заявителите с ЕГН и лична карта, както и електронен подпис.

Следователно може да се препоръча на администрацията на президента да отстрани посочените пропуски и да се подготви по-добре да прилага закона, особено когато той урежда конституционно гарантирани права. И ако въпросът с кого да се задълбочава диалогът за избягване на конфронтацията е въпрос на политика, която по естеството си е променлива и зависи от външни и други обстоятелства, то въпросът как да се отнасяме с конституционните права на гражданите изисква строго спазване на правните принципи и на закона, както и вещина и постоянство в прилагането му.

 

 

 

ВАС: само граждани с правилно написано име имат право на достъп до съд

11.11.2016 г.
Александър Кашъмов

С Решение № 11784 от 03.11.2016 г. по адм. дело № 7188/2016, състав на пето отделение на Върховния административен съд (ВАС), прие, че жалбоподателите с неправилно написано име нямат право на съдебна защита срещу откази на достъп до обществена информация. В резултат обезсили постановеното от Административен съд – Бургас решение в полза на заявител журналист, на когото е отказана информация от областната дирекция на МВР. Мотивите на ВАС са следните:

„От приложените по делото пред първата инстанция на л.28-30 доказателства се установява, че в Национален автоматизиран информационен фонд „Национален регистър на българските лични документи” не фигурира физическо лице с посочените в заявлението имена, т.е. липсва субект на правото.” В действителност се проблемът е в една буква от едното име на жалбоподателя.

За пълнота трябва да поясним, че съдът не се е изкушил да поиска от жалбоподателя да изясни въпроса с името си, както впрочем го задължава чл.158, ал.1 от Административнопроцесуалния кодекс.

Според международните стандарти, всеки има равно право на достъп до обществена информация. Според приетата и открита за подписване през 2009 г. Конвенция за достъпа до официални документи, държавите могат да допускат разглеждане дори на анонимни заявления за достъп до информация. Държавните институции от друга страна не могат да изискват от заявителите да посочат причините за подаване на заявление, според най-старите стандарти на Съвета на Европа (1981). Нещо повече, според измененията в Закона за достъп до обществена информация (ЗДОИ) в сила от януари 2016 г., при три подадени заявления институциите ще трябва да публикуват информацията, т.е. да я направят достъпна за неограничен кръг хора (чл.15, ал.1, т.16 от ЗДОИ).

Очевидно тълкуването на ВАС не е в крак с тези разбирания. При цялото уважение към ролята и постиженията на този съд за утвърждаване на законността на решенията и действията на органите на държавна власт, трябва да отбележим, че използването на подобен формалистичен подход, за да се отреже пътят за съдебен контрол, е крайно разочароващо.

В учебниците по римско право се сочи един куриозен пример за сковано придържане към кухи формули в класическия римски процес, при което иск е могло да бъде отхвърлен, тъй като погрешно ищецът е посочил, че претендира право върху „лозови пръчки”  вместо върху предписаните във формулата “дървета”. Две хилядолетия по-късно имахме известни основания да предполагаме, че концепцията за правото е малко по-различна.

Оказва се обаче, че административното правосъдие в България действа както в зората на цивилизацията, противопоставяйки правния формализъм на реалната защита на правата. Оказва се възможно гражданин да бъде лишен от съдебна защита на основно човешко право (което е в основата на упражняването на всички останали основни човешки права, според Парламентарната асамблея на ООН) поради разлика в една от буквите на едно от имената му.

Изводите са в няколко посоки:

  1. Внимавайте как пишете името си, защото грешка в една буква (какъвто именно е случаят) може да доведе до липса на достъп до съд. Днес казусът е за достъп до информация, утре ще е по повод арест, полицейско насилие, право на живот и други.
  2. Не е важно кои сте вие, а какво пише за вас в информационните масиви на родната полиция, дори тя да е ответникът  по делото. Това е неотменима част от тълкуването на залегналото в началото на Конституцията положение, че върховен принцип са правата на личността.
  3. Все повече човешките решения се основават на техниката, в редица случаи без достатъчно гаранции за защита на правата в случай на грешка.
  4. Върховният административен съд показва известно отстъпление от практиката си от 2005 г., когато прие, че заявителят не следва да доказва кой е, щом по Конституция всеки има право на достъп до информация (Определение № 3335/2005 г. на ВАС и други). Особено забележително е предпочитанието да се обезсили решението в полза на заявителя, вместо да му се поиска уточнение за името, както е изисквал законът.

Съдът в Страсбург призна окончателно правото на достъп до информация

08.11.2016 г.
Александър Кашъмов

На 8-ми ноември 2016 г. Голямата камара на Европейския съд по правата на човека окончателно призна правото на достъп до информация по Европейската конвенция за правата на човека. Тя  постанови решение, с което прие, че разпоредбата на чл. 10 от Конвенцията включва право на достъп до информация от държавни институции. Осъдителното решение срещу Унгария е прието с мнозинство от 15:2 гласа, а по делото бяха допуснати да представят становища като „приятели на съда” неправителствените организации: Артикъл 19, Кампания за свобода на информацията, Инициатива за медийна защита (базирани в Лондон), Програма достъп до информация (България), Унгарски център за граждански свободи (Унгария) и Fair Trials International. Делото се води от Унгарския хелзинкски комитет по повод отказана от полицейски звена информация за имената и ангажираността на адвокатите, предоставящи безплатна правна помощ по конкретни дела.  Според унгарските институции и съдилища информацията представлявала лични данни и не подлежи на предоставяне.

Съдът в Страсбург отхвърли възражението на Унгарското правителство, подкрепено от правителството на Великобритания, че Конвенцията не предвижда право на достъп до информация. Голямата камара признава принципа за правна стабилност, но отбелязва настъпилата еволюция в полза на международното признание на правото на достъп до информация (§ 151 от решението) и неразривната връзка между правото на „обществените стражи” (медиите и неправителствените организации) на достъп до информация и правото им да разпространяват тази информация сред широката общественост (§ 152).  Отбелязва, че е приета Конвенция за достъпа до официални документи (2008) и закони за достъп до информация в 31 изследвани европейски държави. Целта на Европейската конвенция за правата на човека е да гарантира ефективно, а не илюзорно основните човешки права (§ 155).

Следователно отказът на държавна институция да предостави информация от значение за правото на свободно изразяване или правото на всеки да получава и разпространява информация е в обхвата на Конвенцията (§ 156).

В тази голяма победа, засягаща близо милиард граждани на 47-те държави на Съвета на Европа, има и скромен принос от наша страна, който стана възможен благодарение на упоритото отстояване на правото на информация в България от журналисти, неправителствени организации и граждани и 20-годишната работа на ПДИ по техните случаи.

 

„Ти мериш – аз тегля“, или как е разпределена натовареността във Върховния административен съд

28.03.2016 г.
Александър Кашъмов

Не е тайна, че в последно време някои дела на Върховния административен съд (ВАС) се насрочват за след повече от година. Интересен е обаче въпросът, дали това е резултат от голяма натовареност на целия съд, или нещата са по-сложни и показват, че едни магистрати в съда са много по-натоварени от други.

Любопитно е да се хвърли един поглед на насрочването на делата според реда на постъпването на жалбите. Прави впечатление, че адм. дело № 3380/2016 г. е насрочено за 31-ви май 2016 г. Същевременно адм.дело № 3415/2016 г. е насрочено пак за месец май (10-ти), но … 2017 г.! Каква ли може да е причината дела, които са разделени само от 34 жалби между тях, да бъдат насрочени през година.

Нека да видим – и двете дела са образувани по жалба на гражданин, а не на институция. Следователно няма причина да предполагаме, че било жалбите на институциите, било тези на гражданите са фаворизирани и се ползват с предимство при насрочване.

Прави впечатление обаче, че първата жалба е разпределена на Второ отделение, а втората – на Пето. Тези отделения се различават по предмета на делата, с които се занимават. В предмета на Второ отделение влиза строителната тематика по Закона за устройство на територията, вкл. устройствените планове, някои от които са необжалваеми /например общите устройствени планове/, свързаната с кадастъра и някои други. В обхвата на дейността на Пето отделение влиза достъпът до обществена информация, защитата на личните данни, защитата от дискриминация, държавните служители, ядрената енергетика, екологията, юридическите лица с нестопанска цел, ветеринарната медицина, физическото възпитание и спорта, лова и дивеча, хазарта, водите и горите, пчеларството, защитата на животните и др.

Дори на пръв поглед изглежда, че едното отделение обхваща много повече материя от другото. По-същественото обаче е не премерването „на око”, а обективният факт, че в едното делото се насочва за след два месеца, а в другото – за след година и два месеца.

Според отбелязаната в интернет страницата на ВАС информация във Второ отделение работят председател и 12 други съдии, а в Пето отделение – председател и 9 други съдии. Следователно излиза,че 13 съдии разглеждат дела с относително сходна материя по няколко закона с относително общ предмет, а 10 съдии се занимават с разнообразни дела по много закони с различна материя.

Възниква въпросът дали посоченият проблем занимава освен страните по делата още и ръководството на съда. Бързото правосъдие не може да бъде самоцел, ако е за сметка на качеството, но е странно, когато в един и същи съд еднакви по опит и степен съдии са натоварени в толкова различна степен, че разликата в насрочването на дела по заведени по едно и също време жалби е една година. Отделен е въпросът, че работата по сходна материя улеснява решаването на сходни дела в сравнение с работата по различни материи, по които съответно има различни закони и практика.

Би следвало ръководството на съда да се заеме с питомното, вместо да гони дивото или иначе казано – да запретне ръкави и се захване с изравняването на натовареността на отделенията и съответно – на съдиите в тях и по този начин – с възвръщане на равенството на гражданите пред закона и съда, вместо да мечтае без видима причина и полза за революционно преустройване на съда и разделяне на съдиите в две касти.

Бележка: Абстрахираме се от въпроса, че делото по ЗДОИ е за достъп до секретните мотиви на присъда, с която е оправдан бивш министър, а другото – за премахване на незаконна жилищна постройка, т.е. от очевидния ефект, че исканата информация няма да бъде общодостъпна още поне година, а опасността едно семейство да остане без дом е приближена във времето.